Часът на убиеца

29.

Ник вървеше по "Конститюшън" към пикапа си, мушнал ръце в джобовете, с потни длани. Беше спрял току зад ъгъла.

Адреналинът бавно се оттегляше от тялото му. Всеки шум му се струваше свръхсилен, свръхостър, сякаш някой беше усилил звука на целия свят.

Искаше да проследи Али, искаше отговорите си веднага. Тя изчезна, но той се приближаваше към истината. Вече разполагаше с име и номер, а това би могло да разбие на пух и прах измислената самоличност, с която му се представи жената. Щеше да я издири. Беше поне малка победа и когато се приближи към кръстовището и видя колата си, почувства как мускулите на лицето и врата му се отпускат, а дишането му се освобождава.

Спря внезапно на тротоара. Някой се блъсна в рамото му и той се обърна към него. Беше просто някакъв служител в костюм, легитимацията му висеше на врата. Нервно изгледа Ник, а Ник си го беше заслужил, защото стърчеше на място и препречваше пътя, оглеждайки улицата като беглец.

Обърна се и тръгна в обратната посока. Али го е видяла да излиза от пикапа си и веднага се е обадила на някого. Ако си е уговорила среща, тогава вероятно наблюдаваха колата му. Или щяха да го причакат, или да го проследят. Ник би направил точно това.

Трябваше да се отдалечи възможно най-много от последното място, на което са го видели. Вдигна ръка да спре едно червено-сиво такси.

Качи се, а шофьорът го загледа в очакване.

– Просто тръгнете по "Пенсилвания" – нареди Ник. – Ще ви дам адреса след секунда.

Погледна назад, наблюдавайки как Капитолият се смалява в далечината.