Часът на убиеца

20.

Ема се появи в дома на Ник без предизвестие в една студена и безоблачна събота.

Тъкмо беше паркирал пикапа си на алеята и крачеше към входната врата. Карън беше излязла с приятелка. Чу зад себе си стъпки, обърна се и видя Ема Блеър, която се приближаваше към него по пътеката пред къщата.

Тя беше бившата му приятелка и точно като Малкълм Уайдънър част от вашингтонския елит. С Ник бяха гаджета цяла година и практически живееха заедно през по-голямата част от времето, но оттогава минаха десет години.

Изненада се да я види. Вече не си говореха, макар че веднъж-дваж я срещна в Джорджтаун. Тези срещи винаги бяха сърдечни, но не представляваха повече от няколко разменени любезности и сбогуване. Всичко помежду им свърши добре. И всичко остана в миналото.

Докато се приближаваше към него по пътеката, той забеляза предпазливата походка и начина, по който очите ѝ не спираха да се стрелкат наоколо, да оглеждат всичко. Боеше се от нещо.

Не беше необичайно хората да търсят Ник, когато смятаха, че са в опасност. Приятелите му знаеха с какво точно се занимава.

Ема заговори твърде бързо, извини се за внезапната си поява, обяснявайки нещо за несигурните телефони и имейли.

– Всичко е наред, Ема – отвърна той със спокоен тон, протегнал ръце към нея. – Просто ми кажи какво става.

Тя огледа тихата уличка от край до край, после се вторачи в него.

– Имам нужда от защитата ти – каза.

– Влез.

Ник я въведе в дневната, а Ема приседна на дивана, на самия край, изпълнена с безпокойство.

– Заплашва ли те някой? – попита той, застанал до масичката за кафе.

– Да. Вярно, никой нищо не ми е казвал, но съм ги виждала нощем пред къщи, а когато съм с колата, ме преследват черни джипове.

– Имаш ли представа защо някой ще те преследва?

– Става дума за нещо, което се случи много отдавна. Нещо наистина ужасно, Ник. Така и не предприех мерки досега. Опитах се да го оправя, а всичко се оплеска. – в гласа ѝ отекна паника. – А сега хората, които го сториха…

Тя си пое дълбоко дъх и прокара пръсти под очите си, след което продължи, вече по-спокойна.

– Моля те, Ник. Страхувам се. Просто се нуждая от помощта ти – да ме пазиш известно време.

Беше болезнено да я вижда такава, да вижда когото и да било толкова разстроен. Искаше да седне да я утеши, но се чувстваше неловко, тъй като бяха насаме в къщата.

– Всичко ще е наред, Ема – каза меко той. – Не се тревожи. За кого става дума?

– Сериозно е, Ник. Става въпрос за окръг Колумбия, за целия този град, за хората, с които съм израснала. Трябваше да се махна още преди години.

– Можеш ли да си малко по-конкретна? Каквото и да ми кажеш, остава в тази стая. Може би някой те е наранил преди време?

– Не искам да навлизам в подробности. Не искам да се чувстваш задължен да правиш нещо, да поемаш цялата отговорност. Знам какъв си, знам как все довършваш започнатото. Просто искам да ме пазиш, докато измисля какво ще правя по-нататък. Няма да е задълго.

Ник огледа очите ѝ. Бяха бистри. Ема имаше проблем. Пиеше. Докато бяха заедно, се беше опитвала да го отиграе като бохемски каприз на жена от висшето общество, ерата на джаза, класически коктейли и прочие, но той виждаше нещата такива, каквито бяха. До голяма степен затова и я напусна. Тя не беше готова да спре или да приеме помощ, макар през следващите години да чуваше, че постъпва и напуска клиники в Ню Ингланд и на запад.

– Мога да намеря човек, който да те охранява, Ема.

Не можеше да го направи сам. Вече не поемаше такива задачи, а и щеше да е твърде интимно да работи за жена, с която е бил обвързан.

– Не. Хората казват, че си най-добрият, а на мен ми трябва човек, на когото да имам доверие. Винаги си бил добър към мен, Ник. Ти не си част от света, от който идвам. Именно от това имам нужда.

Баща ѝ беше правителствен секретар и тя израсна сред твърде много пари и твърде малко внимание, посещаваше частни училища със синовете и дъщерите на големите клечки. Тези деца сега управляваха целия град, наследили го от родителите си.

Ема вдигна очи. Една снимка на стената прикова вниманието ѝ – беше портрет на Карън с майка ѝ и баща ѝ. Тя се изправи и го доближи.

Карън също израсна сред избраните и учеше в Националната катедрална школа с Ема. Училището беше побратимено със "Сейнт Олбънс", а кампусите им бяха един до друг и обграждаха катедралата и градините на една от най-високите точки на града – връх Сейнт Олбън.

Ема пристъпи крачка напред и надникна в кабинета. Имаше няколко снимки на Карън с клиенти на нейната пиар агенция – губернатор, директор на техногигант.

Обърна се и внимателно се загледа в една фотография, поставена в рамка в дневната. На нея се виждаха Ник и Карън в деня на сватбата си, ръка за ръка на пътеката пред олтара, заобиколени от приятели и роднини. Тъкмо бяха изпреварили дъжда.

– Още ли е близка с всички в училище? – попита Ема, а ръката ѝ нервно подръпваше яката.

– Карън ли? Да, с мнозина от тях.

– А ти?

На алеята спря кола. Ник вдигна очи и видя Карън, която слизаше от мерцедеса на приятелката си. Жена му погледна през прозореца и грейна в усмивка, когато го видя, но усмивката ѝ бързо се стопи, щом забеляза Ема.

– Ник, някога мислил ли си, че докато работеше в службите, правеше всичко наопаки? – попита Ема и го загледа внимателно. – Докато пазеше онези политици? Не ти ли е хрумвало, че трябва да пазиш всички нас, останалите, от тях? – Тя огледа съвършената къща в американски стил и мебелите, които Карън бе наследила от семейството си. – Или и ти вече си част от това? – Ема сведе очи. – Съжалявам – каза тя и силно се изчерви. – Това… трябва да тръгвам.

– Ще ти помогнем, Ема. Познавам много добри хора. Няма нужда да се страхуваш.

Втурна се към изхода, клатейки глава. Ник тръгна след нея, но тя профуча решително през вратата и подмина Карън, без да обели и дума. Той спря до жена си, която стоеше с объркано, болезнено изражение. Нямаше нужда да казва нищо. Погледът ѝ говореше красноречиво. Какво, по дяволите, е това, Ник?

Ема се качи на колата си и потегли.

Трябваше да я последва тогава. Трябваше да намери начин да я предпази. Сега вече му беше ясно.

Защото повече не я видя. И доколкото му беше известно, никой друг не я беше виждал. Ник се обади, за да я провери, още същата вечер, както и още веднъж през седмицата. Знаеше как изглежда истинският страх. Беше го видял на лицето ѝ.

Тя не вдигаше телефона. По-късно установи, че не е отишла на работа в понеделник. Един от колегите ѝ се обадил в полицията в крайна сметка, съобщил за изчезването ѝ и полицаите влезли в дома ѝ. Нея я нямало, нямало и следи от насилие. До вечерта, в която убиха Уайдънър, беше минал месец от изчезването ѝ.

За нея не беше нетипично да се изпари от полезрението на хората. Често се оттегляше за размисъл – в Коста Рика, в Перу, все търсеше отговори, търсеше бягство. Но този път не беше оставила и следа от планове за пътуване.

Заради начина, по който го потърси, Ник не можеше да стои безучастен. Чувстваше отговорност, задължение, вина. Тя го помоли да я защити.

Продължи да я издирва и се опитваше да намери човек, който да знае кои са хората по петите ѝ и защо се страхуваше толкова много. Говори с нейни приятели и колеги, дори с неколцина от сбирките на Анонимните алкохолици. Ема винаги е имала проблем с пиенето, но беше в ясно съзнание в деня, когато го потърси. Не беше пила от осем месеца и беше започнала девета стъпка. Изкупваше вината си.

Докато я търсеше, често ги забелязваше в огледалото за задно виждане – черни джипове, които спазваха прилична дистанция. Чудеше се дали следват него, дали са професионалисти. Или може би Ема просто страдаше от параноя и е забягнала нанякъде, а нейните настроения са се предали на него.

Ник не я откри. Не намери отговорите. Но сега се боеше от най-лошото – Ема е имала тайна, заради която си е струвало да се убие.

А той беше нарочен. Може би някой смяташе, че Ема е споделила с него всичко, което знае, или че е стигнал твърде близо до някаква истина. Някой с власт. Човек, който разполагаше с ресурса да организира подобно нещо и се налагаше да елиминира директор на ЦРУ.