Часът на убиеца

33.

Беше ветровит ден в "Чеви Чейс", квартала на старите богаташи на границата с Мериленд.

Градинската порта в страничния двор на Елиът Хопкинс се отвори с размах, а пантите скърцаха пронизително, докато вятърът не спираше да я захлопва обратно.

Хопкинс излезе от главния вход на къщата в стила на колониалното възраждане и се насочи към предната врата. Беше облечен в черен костюм, бяла риза без вратовръзка и мокасини. Косата му беше късо подстригана, а страните му бяха опънати като на триатлонист.

След като затвори и сложи резето на вратата, се обърна отново към къщата, навеждайки глава, за да се предпази от вятъра.

Вцепени се. Ник Авъроуз стоеше на пътеката на няколко крачки от него. Хопкинс нямаше вида, който човек си представя, стане ли дума за лобист – дружелюбен тип в светлосив италиански костюм и обувки с пискюлчета. С черните си очила създаваше впечатление на стряскащо способен професор по математика. Ник реши, че в това има известен смисъл. Този човек можеше да обработва Конгреса и Белия дом като марионетки, да превръща правителството в отдел за производство на пари за своите клиенти.

– Здравей, Елиът – каза Ник.

– Исусе. Как, по дяволите, успя да влезеш? – Огледа двора, високите плетове, автоматичния портал, който си седеше все така затворен от другата страна на автомобилната алея.

– Исках да поговорим за Ема Блеър.

Хопкинс замига още по-яростно. Прегърби се. Отново онзи страх.

– Казах ти, че не съм говорил с нея.

– Знам какво ми каза.

Хопкинс преглътна и си наложи да изправи гръб. Беше типично за мъже с голяма власт. Не бяха свикнали да се страхуват. Караше ги да се чувстват неловко и винаги се опитваха да изпъчат гърди и да се измъкнат от ситуацията с доминантно поведение.

Хопкинс бръкна в джоба си и извади телефон.

– Намираш се в имота ми. Предлагам да напуснеш, преди да се обадя в полицията.

Ник грабна телефона от ръката му. Елиът отстъпи назад и се блъсна в портата.

– Знаеш ли с какво се занимавам аз, Елиът? – попита Ник.

Мъжът кимна.

– Прекрасно – жизнерадостно възкликна Ник, сякаш слагаше началото на някаква среща, и плесна с ръце.

Хопкинс потрепери от звука.

– Това ще ни помогне да сме по-искрени един с друг – продължи Ник. Не обичаше да заплашва хората или да внушава страх, но този човек криеше нещо, а Ник нямаше време за губене. – Ема разговаряла ли е с теб?

– Допускаш грешка. Знаеш ли в каква беля се вкарваш, като идваш тук?

– В такава беля съм се вкарал, че още малко няма да ми се отрази особено. – Пристъпи по-близо и забеляза, че брадичката на Хопкинс трепери.

– Добре – тихо се съгласи той.

– Ема разговаряла ли е с теб, преди да изчезне?

– Казах ѝ, че не знам нищо. Че не мога да ѝ помогна. Това е самата истина.

– Да ѝ помогнеш за какво? Какво искаше от теб?

Мълчание.

Ник застана лице в лице с мъжа, едва на няколко сантиметра, и се вторачи в очите му.

– Кажи ми – настоя той почти шепнешком.

– Купонът по случай Четвърти юли във вилата на семейство Уитли. Беше преди двайсет и пет години, а тя изведнъж взе да рови из стари истории и да ги вади на бял свят. Искаше да знае дали съм бил на горния етаж и дали съм видял нещо. Не съм.

Ник знаеше името. Семейство Уитли бяха отколешна политическа династия в Мериленд и Вирджиния.

– Какво се случи на този купон?

Хопкинс сведе очи и въздъхна.

– Една жена загина. Катрин Уилсън. Бяхме състуденти в "Принстън", но не я познавах добре.

– Как така?

– Това се знае от всички – каза Хопкинс и вдигна ръце сякаш за да заяви своята невиновност. – Беше нещастен случай. Този купон се организираше от години. Катрин дойде. Всички се бяха върнали за празниците. Беше по-малка от повечето хора там. Пи твърде много и се качи горе, за да си легне, а после паднала от спалнята. Откриха я мъртва на сутринта. Целият случай беше приключен преди десетилетия. Просто идиотско злощастие, но не мисля, че Ема успя да го преодолее. Поради някаква неясна причина тя дойде при мен преди около месец и взе да ме разпитва и да рови в тази история. Това е всичко, което ми е известно.

Ник отстъпи леко назад. Ема Блеър не беше жертва. Тя беше свидетел.

– Защо не ми каза, когато те попитах първия път?

Хопкинс зажестикулира между двама им.

– За да избегна именно тази тъпа ситуация. Аз не душа из стари трагедии, които са се случили в обкръжението на стотината души с най-голяма власт във Вашингтон.

– Кой друг беше там в онази нощ?

– Всички. Някои бяха още в колежа заради най-малката сестра Уитли, но и по-възрастната група беше там. Нещо като събиране на старата тайфа. Купонът се организираше всяка година още откакто бяхме гимназисти. Много от хората са учили в "Сейнт Олбънс", в "Джорджтаун Дей", в "Ландън", в Националната катедрална, в "Сидуел". Повечето бяха на по двайсетина години, тъкмо завършили, Започваха кариерите си в Конгреса. Четвърти юли у Уитли си беше традиция.

Преди двайсет и пет години, помисли си Ник. Фамилии от такава величина. Хората в онази къща управляваха града сега.

– Казах на Ема истината – продължи Хопкинс. – Не видях нищо през онази нощ. Не знам нищо за случилото се с Катрин. Опитах се да предупредя Ема да спре да рови, за нейно добро. – Сведе поглед. – И се оказах прав. Нямам представа какво се случи с нея. И не искам да знам. Питаш ме защо не желая да се забърквам в това. Ами виж нея.

– На кого другиго каза, че Ема е идвала при теб, че е задавала въпроси?

– На никого.

– Кой беше на горния етаж по време на купона?

– Нямам представа – отвърна той, натъртвайки всяка дума.

Ник постави ръка на рамото му, не го натисна, не се вкопчи в него, но и този жест беше достатъчен.

– Кълна се – увери го Хопкинс. – Ако знаех нещо, щях да съм проговорил още тогава. Казвам ти всичко, казвам ти истината, защото просто трябва да оставиш тази история. Отдръпни се. Това посъветвах и Ема, защото се опитвах да я предпазя. Дори да се е случило нещо престъпно на онзи купон, така да бъде. Това бяха синовете и дъщерите на сенатори, губернатори, банкери. Представа нямаш на какво са способни тези хора, за да опазят тайна…

Порталът в края на автомобилната алея се разтресе и се отвори. Ник пусна ръката на Хопкинс. Към къщата се доближи джип "Порше", зад волана седеше жена, а на задната седалка – куче порода "Бернски зененхунд". Водачката се загледа в съпруга си, притиснат от някакъв непознат посред този зимен ден.

Ник закрачи и мина покрай нея, докато тя слизаше от колата, подвиквайки:

– Какво е това? Какво става?

Ник метна телефона на Хопкинс в тревата и се измъкна през портала, докато той се затваряше. Направо му идеше да се разсмее. Накрая Хопкинс го предупреждаваше и му казваше да стои настрана за свое собствено добро.

Беше твърде късно за това. Огледа протежението на тази съвършена вашингтонска улица. Знаеше съвсем точно на какво са способни тези хора.