Часът на убиеца

106.

Ник престъпи през прага на офиса си, носейки дебела купчина папки. Струпа ги на бюрото и раздвижи лакът, потривайки го с лявата ръка.

Минаха единайсет месеца, откакто Джеф счупи ръката му в имението на Дейвид Блейкли. Ник приключи нужната физиотерапия, но ставата още го хапеше в края на някой особено дълъг ден, когато и времето се разваляше.

Чу гласа на Дилия отзад. Изглежда, свършваше с някакъв разговор по телефона.

От конферентната им зала отпред се лееше светлина. Щом се приближи, се чу отместване на стол. Карън стана с лека усмивка, до нея имаше чанта на колелца. Компютърът ѝ стоеше отворен на масата.

Тя отиде при съпруга си и го прегърна.

– Мислех, че цял ден ще си по срещи – каза той.

– Отказах на единия клиент. Животът е твърде кратък.

– В колко часа е полетът ти? – попита Ник.

– Имам още няколко часа. Мислех си дали да не идем всички заедно на вечеря. – Тя погледна папките, струпани на бюрото. – Имаш ли време?

Ник също огледа купчината, а после вдигна очи към нея.

– Винаги.

– "При Рей"? – попита Дилия, застанала на вратата към задния коридор, навивайки някакъв кабел. Това място беше любимо заведение на Ник – чист арлингтънски стек, който се режеше на място.

Карън кимна.

– Дадено – каза Ник. – Аз ще карам.

Заключи папките, а после вдигна чантата на Карън по път към вратата.

Сега двамата бяха добре, далеч от онази къща, далеч от часовете на отчаяние след бягството им.

Джеф от самото начало е манипулирал Карън. Отишъл при нея в деня след убийството на Малкълм Уайдънър и казал, че се тревожи за Ник, че съпругът ѝ вероятно изживява някакъв срив и може да е замесен в смъртта на директора. Трябвала му помощта на Карън, за да убедят Ник да се предаде на полицията за негова собствена безопасност. Джеф казал, че ще го склони в парка, без да се налага някой да пострада.

Добре го бяха нагласили. Всичко, което беше видяла с очите си и чула от Джеф, сочеше, че Ник е или убиец, или луд. Все пак заплаши с пистолет сенатор и отказа да се предаде, убеждаваше Карън да не се обажда в полицията и да не вярва на никого освен на него самия. Сега разбираше защо тя е повярвала на Джеф, на стария му приятел, когато той се е обърнал към нея с фалшивата си загриженост.

За случилото се през онази нощ никога нямаше да простят на самите себе си, макар да бяха намерили начин да си простят един на друг.

Той започна да се свързва с адвокати още на сутринта след бягството от дома на Дейвид Блейкли. Сега, когато Сам, Дейвид и Джеф бяха мъртви, вече нямаше опасност Ник да излезе на светло.

Адвокатът му беше бивш заместник-началник на криминалното звено във ФБР, а сега работеше в "Уилямс и Конъли", стожер сред специалистите по съдебни дела и правна защита. Ник знаеше колко неправдоподобно звучи неговата история, когато я изложи от край до край в конферентната зала със стъклени стени на седмия етаж на кантората, като представи и всички доказателства и улики, които бяха събрали с Дилия.

Случаят беше с висока значимост и риск, но адвокатът прецени, че ако всичко мине добре, може да остане в учебниците по история, заедно с "Документите на Пентагона" и "Уотъргейт". Уреди Ник да се предаде във федералния съд в Александрия и да му бъдат повдигнати обвинения. Веднъж спомена и възможността за сделка с прокуратурата. Но Ник щеше да приеме само пълната истина дори ако това означаваше съдебен процес.

Парче по парче, историята на Ник получаваше потвърждение от разкритията на ФБР за случилото се във вилата на Дейвид Блейкли. Криминалистите обрисуваха обезпокоителна картина – Сам Макдона беше убил Дейвид Блейкли, Джеф Търнър беше застрелял Али Уолдрон, една от подчинените на Дейвид, задържана в комплекса.

Екипът следователи претърси имота и в крайна сметка откри сейф, в който беше скрита застрахователната полица, пазена от Блейкли толкова дълго – окъсано парче плат, зацапано с кръвта на Катрин Уилсън и Сам Макдона. Беше доказателство за нещо черно, случило се на Четвърти юли преди двайсет и пет години.

До края на лятото обвиненията срещу Ник бяха свалени. Сега беше ключов свидетел в разследването на Конгреса за убийството на Малкълм Уайдънър и другите престъпления, извършени от Дейвид Блейкли, с които беше разчиствал пътя на Сам Макдона към президентския пост.

От време на време избухва по някой толкова грозен скандал, че целият град обръща поглед към него и си позволява да отклони вниманието си от ежедневието. Служителите на закона отчаяно се опитваха да минимизират щетите и да докажат, че са от светлата страна, когато аферата превзе всички заглавия на вестниците и кабелните новинарски емисии.

Хора, които допреди няколко месеца си бяха имали вземане-даване с Дейвид и Сам, сега ги сочеха с пръст и даваха печални изявления пред пресата. Беше съвсем лесно. Сам и Дейвид бяха мъртви. Вече не предлагаха услуги и нямаха тайни за продан.

В Конгреса се разглеждаше проектозакон за осветяване на мръсните пари и финансирането на кампаниите. Частични мерки, съвсем недостатъчни, но все пак повече от онова, което очакваше Ник.

Не знаеше колко навътре ще задълбае разследването, колко далеч ще се разпростре извън Сам и Дейвид към други, които се бяха облагодетелствали от тяхната тактика. Политиците и кандидатите щяха да се опитат да разкажат само половината история и да оставят тези двамата да поемат греховете на целия град.

Това беше единственото хубаво нещо, което произлезе от кървавата касапница в дома на Дейвид – Сам и Дейвид вече бяха платили за стореното. На престъпленията им беше сложен край. Не се налагаше Ник да разчита на Вашингтон за правосъдие. Ако двамата мъже бяха останали живи, цялата история вероятно щеше да остане скрита завинаги.

И все пак той нямаше да спре, докато всички, които бяха играли някаква роля в политическите машинации на Дейвид, не се разкриеха, докато историите на Ема Блеър и Катрин Уилсън не излезеха наяве.

Истината рядко идва като провидение свише, което променя всичко с един светкавичен удар. Ник знаеше, че истината представлява дълга битка, ежедневна борба от ранни зори до късен мрак. Радваше се, че може да изиграе своята роля, да е част от останалите хора, които ставаха рано сутрин, бореха се с трафика или се тълпяха в метрото и се опитваха да направят нещо почтено в този град въпреки всичко.

Ник вече беше започнал работа по различни задачи в своя офис. Отдели толкова време да нищи подробности и да пие отвратително кафе с разследващите от Конгреса, с агентите от ФБР и помощник-прокурорите, че нямаше нищо по-нормално от това да предложи доброволното си съдействие и след като името му беше изчистено. Започна да ги консултира по въпроси в сферата на защитата на свидетели, по неразкрити случаи от миналото и разследвания от обществена важност, като използваше умението си да влиза в главата на престъпника и усвоеното по време на обучението си по правозащитни дейности в "Сикрет Сървис". Винаги е бил по-скоро човек на действието, мишена за куршуми на терен, отколкото следовател, но нещо се беше обърнало в него през онази нощ между болницата и вилата на Дейвид Блейкли.

Карън се раздели с много от клиентите си и започна да се съсредоточава повече върху работата си с общественополезни организации и фондации. Окуражаваше Ник в усилията му да се върне в лоното на закона, да помага в намирането на изчезнали хора и разгадаването на неразкрити престъпления. И във ФБР, и в щатската и местната полиция имаше хиляди такива, докладите изпълваха архивите и мазетата из Вашингтон и Куантико, шкафове, претъпкани с папка след папка. Всяка от тях можеше да съдържа скрита истина, история, която чакаше да бъде разказана.

В "При Рей" си говориха още дълго, след като им разчистиха масата. Карън помагаше на Дилия по време на възстановяването ѝ и сега тримата се събираха за вечеря всяка неделя, бяха много близки след сполетелите ги премеждия, истинско семейство във всичко, с изключение на името.

Закараха Карън на летището за двудневната ѝ командировка. Ник занесе багажа ѝ до тротоара, а след това дълго държа съпругата си в прегръдките си, спокоен сред пътниците, самолетите и профучаващите наоколо автомобили.

Лек дъждец се сипеше над града, когато с Дилия се върнаха в офиса и влязоха вътре. Той седна зад бюрото, отключи чекмеджето си и извади папките. Дилия дойде след няколко минути и постави чаша кафе до лаптопа.

– Струва ми се, че ще стоиш до късно.

– Благодаря.

Тя го потупа по рамото и излезе.

Улиците сега бяха тихи, студена вечер във Вашингтон. Ник придърпа стола си напред и се захвана за работа.