Часът на убиеца

50.

Ник се отказа да се преструва, че спи, и натисна ръчката, за да вдигне облегалката на седалката си. Преди зазоряване в събота се намираше на паркинг на "Уолмарт", а небето беше обагрено в червено и синьо, като картина на Тициан.

Събра обвивките от енергийните блокчета, огризката от ябълката и обелката от банана и тръгна към кофата за боклук, като едновременно се усукваше наляво и надясно, за да отпусне схванатия си гръб.

Обещанието за слънце и свеж студен въздух повдигна настроението му. Докато изхвърляше боклука, в кошчето забеляза вестник.

"Недостатъчно отговори за смъртта на бивш директор на ЦРУ". Пресегна се и го вдигна на няколко сантиметра. Нямаше нова информация, нито се споменаваше неговото име.

– Ей.

Ник рязко се обърна. Неговият проповедник с комбито стоеше на няколко крачки от лявата му страна, смирено сключил длани. Ник се подготви за просене на милостиня и религиозни поучения.

– Гладен ли сте?

Въпросът го стъписа за миг, но после обърна поглед към кофата за смет, към която тъкмо беше посегнал, и изведнъж схвана.

– Не, благодаря ви. Всичко е наред. – Кимна на мъжа с признателност и тръгна обратно към колата си.

– Бог да ви благослови.

– И вас – отвърна той. Самият той изпитваше крещяща нужда от това.

В колата провери телефона си, за да се увери, че физиономията му не е по всички медии. Другите вестници също не разполагаха с по-съществена информация за убийството. Разследващите явно го държаха под похлупак. Директор на ЦРУ, загинал при подозрителни обстоятелства, щеше да привлече хиените.

Запали колата, но преди да потегли, телефонът му зазвъня.

– Джеф – вдигна той. – Още ли сме по план?

– Да. Е, ако успеем.

– Къде?

– В неговата къща.

Джеф продиктува адреса.

– Ще съм там след трийсет минути.

– Ще те чакам отпред.