Часът на убиеца

45.

Ник мина с колата покрай къщата на Макдона в "Капитол Хил", недалеч от мястото, където преследва Али Уолдрон. Служител на Капитолийската полиция обикаляше край ъгъла и Ник не се доближи повече. Зави и спря в пресечка, която водеше обратно към къщата и му даваше добър изглед към предната фасада.

Спря и огледа бялата тухлена сграда във федерален стил. Виждаше антрето през стъклото на двойната врата. Отвътре излезе официално облечена двойка, а още шепа хора се мотаеха в антрето. Изглежда, си тръгваха след вечерята на формално събиране.

Хвърли поглед във всички посоки и извади бинокъла от чантата си. Успя да огледа още от помещението, защото се отразяваше в огледалото в антрето, и забеляза двама мъже и една жена, които си говореха.

Ник изопна врат. Сам Макдона стоеше отдясно.

Ема Блеър познаваше Макдона. Ник беше сигурен в това. Спомни си една пролет преди десет години, когато с Ема още бяха заедно. Тя обикаляше из кухнята и готвеше мароканско ястие, за което Ник никога не беше чувал, а той самият тъкмо се беше върнал от магазина със стекче бира и няколко бутилки вино. Щяха да посрещат гости у Ема.

Тогава започнаха новините и на екрана се появи Макдона със съпругата и двете му деца – целите в перли и с карирани дрехи, а той обяви кандидатурата си за щатския Сенат като представител на Вирджиния.

– Би ли го изключил? – помоли го тя.

Ник я попита дали го познава.

– Просто го изключи.

Тя прекоси стаята и със сила натисна копчето на дистанционното.

Ник реши, че това е някой неин стар познат и тя не можеше да понася да гледа поредния лицемер, който изобразява картина на Норман Рокуел ^{[американски художник и илюстратор, известен с представянето на американската култура като идеализирана и сантиментална версия на американския начин на живот]} на предизборния подиум.

Дори нямаше да си спомни за тази случка, но имаше нещо в начина, по който Ема остана пред телевизора дълго след като го изключи, притиснала юмрук към устните си. Остана притихнала до края на вечерта и по време на вечерята с гостите, когато обикновено следеше да няма празни чаши, а разговорът да върви гладко с някоя шега или спорадичен въпрос, като диригент, който с лекота минава през поредното адажио.

Преди да си легнат, я чу да плаче тихичко в банята. Попита я какво има, молеше я да говори с него.

– Не мога – беше единственото, което му отвърна тогава. – Не мога.

Ами ако беше видяла Сам Макдона на горния етаж по време на онзи купон за Четвърти юли? Ами ако той имаше роля в смъртта на Катрин Уилсън?

Ема беше вечно неспокойна, потайна, пренебрежителна към хората, сред които е израснала. Защото е пазела тайните им толкова дълго.

Тя разбираше тъмната логика на Вашингтон. Някои истини бяха твърде опасни. Стигаха прекалено високо и заплашваха всеки живот, преплетен с тях, десетилетия споделена дискретност сред хората, които притежаваха реалната, скрита, постоянна власт, онези, които не виждаш по телевизията и не можеш да избереш с честен вот.

Ник знаеше това от Ема. Знаеше го от службата си в "Сикрет Сървис", където беше длъжен да наблюдава всичко и да се преструва, че не вижда нищо. Зад бръшляновите стени и мраморните фасади, зад усмихнатите порцеланови маски семействата на елита си имаха своите тайни, предателства и споразумения. Прекарваха по-голямата част от живота си в този малък град, в това блато от двайсет и шест квадратни километра. Всички знаеха твърде много, бяха виждали твърде много. Ако паднеше един, кой щеше да е следващият? Колко още щяха да ги последват? Не ставаше дума за изнудване. Нямаше ръкостискания или размяна на чанти с пари. Нещата бяха много по-дълбоки. Беше част от културата им. Самият въздух, който дишаха, кръвта във вените им.

Ема беше видяла достатъчно, за да е наясно, че нещата не приключват добре за жените, опитали се да разчупят конспирацията на мълчанието. Истинската власт плътно събира редиците си. Столицата ги унищожава.

Тази тайна е терзала Ема десетилетия. В крайна сметка трагедията се състоеше в това, че навярно е имала право да си държи езика зад зъбите. Опитала се е да каже истината. И сега Уайдънър беше мъртъв, а тя самата – в безизвестност. Градът се защитаваше, а вече вървеше по петите и на Ник.

Черен джип на Капитолийската полиция със светлинна сигнализация на покрива мина по улицата и наруши видимостта към къщата.

Трябваха му отговори.

Правилният ход беше да се махне оттук, да се наспи най-сетне и да се покрие до срещата си с адвоката. Всички тези мисли обаче бяха някъде далеч. Сякаш се гледаше отстрани как пъха пистолета в единия си джоб, заглушителя – в другия, как излиза и тръгва към къщата.