Часът на убиеца

13.

Телефонът на Дейвид Блейкли започна да вибрира два пъти в джоба му. Той не обърна внимание, докато поставяше длан върху ръката на сенатора и прошепна в ухото му:

– Време е.

Сенатор Сам Макдона му се усмихна и го стисна за рамото, стана от масата и закрачи по мраморния под към предната част на стаята. През прозореца се спускаше ниско луната – бял сърп, грейнал над вашингтонския монумент.

Дейвид се шмугна покрай събралите се за вечеря гости в единия край на помещението и се подпря с гръб на стената. Беше облечен в ушит по поръчка тъмносин костюм на "Гивс и Хоукс", изключително, но ненатрапчиво скъп, с миланските си шевове и копринената подплата, скрита под ревера.

Присви очи, сякаш оглеждаше хоризонта в слънчев ден. Раздвижи рамене нагоре-надолу. Стройната му фигура създаваше впечатление, че е висок въпреки ръста му от малко над метър и седемдесет.

Това беше отработено. Продължаваше да отработва всичко дори и сега, трийсет и пет години след като беше навлязъл в този свят като външен човек. Дейвид беше инвеститор. Някога финансираше строителство, после цели индустрии от частния си капитал, но целият му успех, цялото му богатство – наброяващо милиарди и скрито най-вече в офшорни сметки – всъщност идваше от близостта му с властта. В действителност инвестираше в хора, хора като сенатор Сам Макдона.

Сервитьорите излязоха от стаята. Вратите се затвориха. Сенаторът стигна до мястото отпред заедно с кучето си, родезийски риджбек на име Тео, който пристъпваше леко до стопанина си.

Макдона не дочака всички да замлъкнат. Просто започна да говори, а стаята притихна мигновено. Движеше се небрежно по мрамора, сините му очи прескачаха от един слушател на друг. Всички присъстващи – бивши държавни служители, важни дарители, партиен елит – за него те бяха естествена среда, като сбирка на приятели от детинство. Атмосферата, която създаваха тези велики и отговорни мъже, застанали начело на нацията, беше същата, в която дишаше цял живот. Сам беше син на сенатор.

Дейвид нямаше нужда да слуша. Вече знаеше всяка дума, която щеше да изрече Сам. За Дейвид беше по-важно да наблюдава лицата на гостите по масите, да ги разгадава един по един. Защото тези трийсет души притежаваха рядко срещана власт.

Кой избира президента на тази държава? Да забравим онова, на което ни учат в училище. Не са избирателите. Ето тази стая е.

Добре дошли при водещата сила на парите, при невидимата водеща сила. Реалните избори предстояха чак следващата година, но преди всеки един гражданин да пусне своя вот за лидера на свободния свят, кандидатите трябва да спечелят единствената надпревара, която има значение – тази за благосклонността на партийната машина. Хората, които се бяха събрали тук, щяха да помажат своя водещ кандидат след поредица от разговори очи в очи, по вечери в домовете им и в клубове из Вашингтон и на реактивни самолети, излитащи и кацащи от частните терминали на "Дълес". Парите и спонсорството щяха да се скупчат като стадо около своя фаворит и щяха да му осигурят непреодолимо предимство за следващите години.

Този вътрешен кръг контролираше основните правила и спогодби. Завземаше контрола над партията, готов да смаже всеки външен кандидат, бунтар или непредсказуем жокер, които биха им отнели властта. Сам беше единият от трима сериозни претенденти за номинацията, фаворит отрано, въпреки че имаше хора, които смятаха, че петдесетгодишният сенатор трябва да е търпелив и да изчака своя ред. Сам трябваше да действа бързо, да си подсигури подкрепата на ключовите играчи, преди съперниците му да успеят да сключат своите сделки.

Това беше тайната стаичка, изпълнена с дим от пури, най-старата американска традиция. Бащите основатели някога заковали прозорците в залата на независимостта през едно нетърпимо горещо филаделфийско лято, за да не чуе никой какви сделки сключвали, докато съставяли конституцията в пълна секретност. Сега тези разговори се провеждаха в същия този салон на огромната къща с осем спални в стил кралица Анна – някога посолство, а сега частен дом.

Това беше американската демокрация в най-чистия си вид, никаква демокрация в действителност. Който и кандидат да изберяха клечките в това помещение, той щеше да бяга по свободна писта. Тяхната партия беше опозицията. Титулярят се движеше в диапазона на четирийсетте процента в предварителните резултати, а фондовата борса беше с осемнайсет процента надолу през тази година. Овалният кабинет щеше да принадлежи на онзи, който получеше тази номинация.

Председателят на националната финансова комисия допи виното си "Дюжак" първа реколта и се облегна назад. Губернаторът на един от колебаещите се щати, когото Дейвид никога не бе виждал да отделя телефона от ухото си, сега беше оставил мобилния си на масата.

Всички очи бяха върху Сам Макдона, докато той говореше с онази своя спокойна усмивка и скептичния си, леко развеселен тон, който така често използваше, сякаш той и слушателите му споделяха една и съща шега. Златно момче. Банален, но политиката си е банална работа и нещата наистина са толкова прости. Може да похарчиш половин милион за анализатори и имидж консултанти, но в крайна сметка всичко се свежда до училищния двор, до генетично заложената логика на племето.

Когато петима души понечеха да заговорят едновременно, всички неизменно се заслушваха в Сам. Дейвид го беше наблюдавал за пръв път, докато учеха заедно в подготвителното училище в Сейнт Олбънс, по спортните терени и на пиянските купони в задните дворове на именията в Маклийн, когато двамата със Сам бяха още деца. Тогава – капитан по лакрос, сега – бъдещ президент. Все същото. Със здравата си физика, солиден като колона, Сам притежаваше свое гравитационно поле, привличаше хората, обгръщаше ги със своя чар.

Отначало ти се искаше да го мразиш, да се предадеш на завистта, да търсиш прояви на самодоволство, знаци на противно поведение, а тъкмо това беше най-неприятното. Такива нямаше. Сам Макдона наистина искаше да знае как я караш. Винаги те канеше да се включиш, дори да си Дейвид Блейкли, живеещ в общежитието на "Сейнт Олбънс", защото си от Ню Джърси, не притежаваш нужната класа, а баща ти е строителен предприемач. Сам наистина беше свестен, дявол да го вземе. Не му костваше никакви усилия. Може би дори твърде свестен. Беше второ поколение улегнал вашингтонец, докато Дейвид Блейкли беше първо поколение настървеност. Именно затова се нуждаеха един от друг.

Помещението беше достатъчно малко и Сам нямаше нужда от микрофон или подиум, а по нареждане на Блейк имотът беше претърсен за всякакви други записващи устройства. За тази вечер беше търсил именно частен имот – много по-трудно беше да се подслушва, имаше много по-малко персонал, който да се окаже слабото звено, за разлика от някой хотел или клуб.

Изтичането на информация от тази стая щеше да има фатални последици. Това тук не беше бална, нито банкетна зала, още по-малко дебат в най-гледаното време – все неща, които щяха да последват по-нататък, по време на обществената кампания. Днес се бяха събрали само трийсет души в нечий дом – обикновена вечеря. Никакви предизборни речи и послания в тон с общественото мнение. Хората тук бяха приятели, стари приятели. Разговорът беше истински, единственият случай в кампанията на Макдона, в който нямаше да пробутва захаросани приказки.

Тази вечер на масата бяха сложени парите на дарителите. Можеха откровено да обсъждат какво ще дадат и какво ще очакват в замяна, кръжейки непрекъснато на ръба на явното танто за танто. Обещанията, дадени тук, се превръщаха в политика по-късно, а всичко между тази вечеря и влизането в Овалния кабинет – кампанията, която останалият свят щеше да види, щеше да е просто тактика, актьорска игра, с която да се стигне от едното до другото.

Кучето на Сам се приближи към Дейвид, отърка муцуна в крака му, а Дейвид го почеса зад ушите, оглеждайки помещението. Всички тези хора си имаха свои нужди – забрана върху онлайн хазарта, пост в Кабинета, кратко преустановяване на законодателството за медийния монопол, колкото да се случи едно голямо сливане. Домакинът участваше заради посланически пост, много добър при това – Западна Европа или Карибския басейн.

Дейвид познаваше всеки от тези играчи, какво искаха, от какво се бояха. Знаеше как да ги подбужда към действие, как да нажежава атмосферата в такива моменти, заблуждаваше паралиите, че партийците вече са заложили на Сам, а партийците – че хората с парите са се ориентирали в определена посока. Дейвид шушнеше в ушите им, подклаждаше огъня, играеше със страховете на всички, че не е изключено да изпуснат момента, в който могат да пренапишат историята, като Франклин Рузвелт през '32-ра, Никсън през '68-а, Рейгън през '80-а.

Не ставаше дума за президента. Ставаше дума за прегрупиране. За Дейвид това беше делото на живота му. Беше налял десетки милиони долари в кампаниите на Макдона още при първата му надпревара за Камарата на представителите, беше блокирал и посрещал ударите вместо него още от гимназията. След всеки ден в "Сейнт Олбънс" Сам се прибираше вкъщи в семейния си дом в квартала "Капитол Хил", а Дейвид се връщаше в общежитието си с двуетажното легло при международните и другите студенти. Сега беше главният финансист на Сам и ръководеше мрежа от политически комитети. Малката му империя беше постлала на Сам пътя нагоре – от конгресмен до кардинал в Сената и първи претендент за президентското място.

Дейвид се обърна напред и се заслуша в гласа на Макдона, който ставаше все по-сериозен.

– Знам какъв е залогът за всеки един от вас на тези избори – каза Сам. – И не е необходимо да ви убеждавам, че аз ще се погрижа за вас и за проблемите ви, защото ме познавате. С повечето се знаем от десетилетия. Но тук става дума за нещо повече от една или друга кауза. Това би било мислене на дребно. Не става въпрос за мен. И това е твърде дребно. Нито и за президентството, което също е дреболия. Да подсигурим Белия дом – той вдигна пръст, – е първа стъпка, нашият плацдарм, нашият десант в Нормандия, решаващата битка в по-голямата война. Няма да спрем, докато не получим всичко. Виждали сте парите, които давам на уязвимите кандидати. Знаете, че мога да побеждавам в обречени надпревари. Ако ме удостоите с подкрепата си, можем да изведем това на по-широк фронт. Говоря за Сената, за Камарата на представителите, за щатските представители, за губернаторите. Става дума за издигане от дъното.

Очите на Сам срещнаха погледа на Дейвид, докато оглеждаше стаята.

– Такива избори се случват само веднъж на десет години, когато има преброяване на населението. А това означава, че след нашата победа ще преобразим окръзите. Аз ще поведа атаката. Говоря ви за постоянен контрол, постоянно мнозинство, а именно сега е вашият шанс да се качите на борда.

Сам замълча. Никакви ласкателства, никакви раболепни хвалебствени реплики, никакви благодарности. Дейвид скръсти ръце, внезапно притеснен, че тази гола увереност няма да мине.

Никой от групата не аплодира. Всички станаха и се приближиха към Сам, обградиха го като възпитана малка тайфа. Тази гледка преспокойно можеше да е от игрището "Стюърт Фийлд" в "Сейнт Олбънс" след победна игра, само че този път играеха за много по-високи залози. Сам притежаваше блясъка на неизбежното, на човека на върха. Всички искаха частичка от това.

Сам го погледна и Дейвид кимна. Беше се борил да стигне до този миг цели двайсет и пет години. Можеше да спечели изборите, преди дори да са започнали.

Дейвид беше продал душата си много отдавна, в нощ като тази. Той имаше изключителна необходимост Сам Макдона да спечели. Обичаше този човек. Щеше да направи всичко, за да го защити. Ставаше дума за политика, за власт и за пари несъмнено, но у Дейвид имаше и нещо по-дълбоко, една по-свирепа настървеност. Ставаше дума за собственото му оцеляване.

Той излезе от стаята, прекоси коридора към библиотеката и затвори вратата. Извади втория мобилен телефон, отключи го с пръстовия си отпечатък, след което отвори приложението за криптиране изпращане на съобщения.

"319", гласеше съобщението от Грей. Код. Ставаше дума за Битие, глава трета, стих деветнайсет: "… защото пръст си и в пръст ще се върнеш" ^{[Битие 3:19]}.

Прах при прахта, пръст при пръстта. Свърши се. Малкълм Уайдънър беше мъртъв. Тайната беше опазена.