Часът на убиеца

38.

Джеф Търнър отвори вратата на рейндж роувъра си със замах и седна зад волана. Запали и излезе от паркомястото, което наемаше зад ниския блок.

Зави надясно по еднопосочната улица.

– Откога ме чакаш тук? – попита.

Ник се вдигна от пода и седна на задната седалка. Разкърши врат, без да отлепя поглед от минаващия покрай прозорците град.

– Само минутка – каза и мушна взломаджийския си комплект обратно в джоба. Запалването на колите беше трудна работа, но вратите не представляваха проблем.

– Да разбирам, че си видял ченгетата.

– Да – отвърна Ник. – Истински ли бяха?

Джеф го изгледа в огледалото за обратно виждане.

– Що за въпрос е това, по дяволите? В какво си се забъркал?

Джеф все още ругаеше като истински пехотинец, но източно-тексаският му говор, точещ се като отлежал скоч, леко смекчаваше ефекта.

– Доколко ти разясниха ситуацията?

– Казаха, че Малкълм Уайдънър е убит заедно с един пазач. Отпечатъците ти били навсякъде. Колата ти била отпред. Преследвал си го, изпращал си му заплахи и в момента се укриваш.

Зави надясно, а после заби поглед в Ник в огледалото.

– Казаха, че си му прерязал гърлото. – Джеф върна погледа си върху платното, гледаше право напред, хладнокръвно и мълчаливо. Ник наблюдаваше лицето му в огледалото.

Познаваше Джеф Търнър като идеален пример за редник от типа "колкото по-зле, толкова по-добре". Едно време разправяше мръсни вицове, които биха засрамили и най-закоравелия войник, докато се влачеха под изгарящото слънце на Мохаве с по четирийсет килограма тежести на гръб, част от продължителното военно обучение в пустинята.

Ник се радваше, че сега вижда онова хлапе, което познаваше, а сега беше успешен столичен бизнесмен, облечен в костюм по поръчка, и работеше в близко сътрудничество с армията, с Военноморския клуб или по конференции по сигурност. Бизнесът на Джеф процъфтяваше и си беше изцяло негово дело. Беше намалил шегите, поне донякъде.

Но имаше моменти, в които чарът му на жизнерадостен воин изглеждаше изкуствен, сякаш само навличаше маската на старото си A3.

Ник долавяше нещо зад това – страх, може би, онзи ужас на фронтовата линия, който те следва, когато се върнеш от война, и който не спира да звъни в ушите ти за вечни времена като постоянен шум.

След пехотата Джеф се върна на работа като изпълнител в компания, която се занимаваше с охрана на важни личности от Държавния департамент, както и с назначения в Ирак, Афганистан и Сирия. Ник не беше наясно с подробностите, дори не знаеше къде е бил Джеф тогава, но се озова насред престрелка. Лекарски екип в Германия възстанови ръката му с четири операции, а след завръщането си премина през едногодишна рехабилитация. Ник беше виждал ръката му, белезите набраздяваха кожата като дървесна кора.

Опитваше се да подпита Джеф, когато се виждаха, но той не захапваше, а и Ник не настояваше. Разбираше го, той самият никога не говореше за всичко, което беше видял и преживял. Беше достатъчно да е до него. Понякога, когато Джеф нямаше представа, че някой го наблюдава, Ник го хващаше да седи, сякаш изгубен в мрака или отново там в камиона, обстрелван на решето, а после се отърсваше от това с усмивка.

Може би му беше твърде тежко, за да говори за това. Може би бесният работен график на Джеф беше неговата терапия, която не позволяваше на ума му да се връща назад.

Джеф и Дилия. Бяха толкова различни, но и двамата белязани от войната. Понякога това събираше хората, работещи в охранителния бизнес. Беше начин да си изградиш защита, да си върнеш контрола.

Съчувстваше на приятеля си и винаги се опитваше да го предпазва от товара, който го притиска. А сега тази глупост. Полиция на прага му. Трупове в съседния двор.

– Вярваш ли на това, което са ти казали за мен? – попита.

Джеф го изгледа в огледалото.

– Майната ти. Не. Трябва ли?

– Не – отвърна Ник. – Бях в онази къща по работа, правех одит на сигурността. Налетях на местопрестъпление. Проверих жизнените показатели на Уайдънър, но беше твърде късно.

– Ами документацията? Пълномощното? Всичко останало?

– Няма го. Откраднато. Изтрито.

– Значи е било…

– Капан.

Ник се изсмя. Знаеше колко фалшиво звучи всичко.

Продължиха да карат. Ник погледна надясно.

– Завий тук – каза и посочи към групичка оголели дървета по Потомак, от северната страна на "Уотъргейт".