Часът на убиеца

30.

Сам Макдона крачеше през ротондата на сградата на Сената "Ръсел". Тео подтичваше от лявата му страна, а шефът на екипа му вървеше отдясно, пишейки нещо на телефона си.

Тръгна по коридора. Един капитолийски полицай застана на пътя му, наведе се и почеса козината на кучето.

– Уилямс, как е дъщеря ти? – попита Сам.

– По-добре. Много по-добре. Благодаря ви за помощта.

– Ако имаш нужда и друг път от препоръка или каквото и да е, просто ела до офиса и поговори с Тим.

Посочи към шефа на екипа си, който свали телефона и изгледа Сам. Той винаги си говореше с някого и вечно закъсняваше.

– Да, сър и… опа, сър – каза Уилямс и посочи към коридора. – Мисля, че вас са погнали.

Макдона погледна през ротондата и забеляза глутница репортери, които се носеха към него с смачканите си ризи и акредитациите, увиснали на врата. Размахваха айфони и записващи устройства, подобно на елински войници във фаланга.

Макдона смигна на полицая и отново тръгна, следвайки шефа на екипа си. Знаеше защо са тук. Абсолютно чудесна новина.

След три седмици неуспешни преговори Макдона направи пробив по законопроекта за бюджета, който парализираше цял Вашингтон. Успя да влезе в кабинета си, преди репортерите да го догонят. Служителите започнаха да аплодират още щом влезе, а юридическият му директор го стисна за раменете.

Макдона погледна към телевизора до рецепцията. Репортер на Си Ен Ен говореше на камерата, разположена в коридора пред кабинета му.

Заместник-ръководителят на екипа му се присламчи към него.

– Как успя? – попита той.

Сам не можеше да му каже истината – че тази сутрин се срещна с Дейвид Блейкли. Докато се разхождаха из студената мъгла в ботаническата градина в подножието на Капитолия, Дейвид му каза, че опозицията тайничко търси начин да сключи сделка. Пред обществеността поддържаха твърд курс, а президентът заплашваше да закрие правителството, но Дейвид се добра до вътрешните им предварителни резултати и стратегически документи. Те демонстрираха слаба подкрепа сред членовете си. Когато Сам влезе в онази стая да преговаря, вече знаеше, че другата страна ще поддаде.

– Винаги може да се намери общ език – отвърна Сам с шеговита тържественост. – Изгода за всички.

– Като ние получаваме, каквото искаме, а ти им връщаш топките?

– Точно така.

Сам се усмихна.

Тази сутрин се появи ново проучване на "Ей Би Си Нюз" и "Вашингтон Поуст" за нагласите към предстоящите избори, твърде ранно, да, но все пак красноречиво. Сам водеше пред група основни кандидати с осем пункта, а освен това беше харесван с двайсет пункта повече от сегашния президент, за чието място щеше да се бори.

Това, както и сделката за бюджета, караше журналистите да точат лиги пред кабинета му. Вдигна очи и видя друга гледка на екрана на Си Ен Ен – беше къщата на Малкълм Уайдънър, обградена от полицията и ФБР.

– Поздравления, Сам – каза някой, но гласът му звучеше далечен като изпод вода. – Цялата преса е тук. Мисля, че е време.

– Сам?

– Още минутка само – каза той, влезе в личния си кабинет и затвори вратата.

Седна на дивана и притисна ръце към устата и носа си, сякаш дишаше през маска. Стените като че ли танцуваха. Лампата на тавана му се виждаше двойна. Сърцето му се беше свило на топка в гърдите.

Това беше реалност. ФБР се е заело с убийството на Уайдънър. Какво друго щяха да изровят?

Тайната на Сам се пазеше добре повече от две десетилетия и тогава изведнъж се появи Ема Блеър. Започна да задава въпроси за онази вечер отпреди двайсет и пет години, купон във вила по случай Четвърти юли. Въпросите бяха опасни, а Дейвид Блейкли направи, каквото се налагаше. Прикри следите. Тогава дори не каза на Сам какво е станало.

Това му беше хубавото на Дейвид. Действаше незабележимо и по своя инициатива. Сам не знаеше колко точно е направил той за него. А и не искаше да знае. Беше доволен от помощта и категорично не изпитваше любопитство да разбере как така нещата винаги се нареждаха в негова полза.

Само че Ема е говорила с Малкълм Уайдънър за онзи купон. Тя и бившият директор са били близки приятели в училище и тя се е обърнала към него точно преди да изчезне преди месец. Ема е смятала, че той е бил на горния етаж на онази къща през въпросната вечер преди години, и е питала Малкълм дали е видял там и Сам Макдона и Дейвид Блейкли.

Не беше. Уайдънър беше зает човек и не е обърнал внимание, вероятно е преценил, че Ема просто се държи както обикновено – отдала се е на нов източник на удоволствие и вдига пушилки.

Но след като разбра, че Ема е изчезнала, Уайдънър се обърна към Сам. Искаше отговори. Говореше за това колко е била сериозна Ема, когато отишла при него с въпросите си, и за страха в очите ѝ само при споменаването на името на Сам.

Тогава той за пръв път чу за всичко това. Стомахът му се разбушува като кълбо змии и за малко не повърна направо там пред Уайдънър.

– От какво толкова се страхуваше тя, Сам? – попита Уайдънър. – Какво всъщност се случи през онази нощ?

Тогава Сам успя да се отърве от него, да се измъкне с приказки, да си спечели време. После отиде при Дейвид Блейкли.

Дейвид разбираше, че Уайдънър ще бъде проблем. Бившият директор се издигна преди всичко като прокурор, беше неуморим и все още закусваше два пъти месечно с главния прокурор, стар негов съквартирант от "Джорджтаун". Дейвид си свърши работата и разбра, че Уайдънър няма да остави нещата така, без да получи отговори. Със Сам нямаха друг избор.

Онази вила. Онзи Четвърти юли. Онази нощ преди двайсет и пет години. Сам Макдона се върна назад в спомените си – цветята по тапетите, блудкавия вкус на светлата бира, стаята горе, изпълнена със сребриста светлина.

На вратата се почука три пъти и Сам подскочи. Вдигна поглед точно когато шефът на екипа му влезе вътре.

– Готов ли си да отговаряш на въпроси? – попита той с ясен глас. – Наистина трябва да се възползваме максимално от това.

Сам се изправи и тръгна към вратата, видя половин дузина журналисти и цяла група оператори, които нареждаха оборудването си пред кабинета – всичките подвижни камери и прожектори, готови за предаване на живо. Новината за смъртта на Уайдънър още течеше по телевизора. Устата му беше пресъхнала като пустиня. Идваше му прекалено. Гледаха го твърде много очи. Това беше лудост.

– Сам? – повика го ръководителят на екипа.

Можеш да се справиш. Това му каза тази сутрин и Дейвид, положил ръка на гърба му. Справяше се вече двайсет и пет години. До утре вечер можеха да си осигурят най-важните спонсори.

Сам излезе от стаята. Светлината се вряза в очите му. Снимаха на живо.

Щеше да се справи.

Сам придърпа бузи в напрегната усмивка, докато Тео се промъкваше из краката на журналистите, предизвиквайки радост. Първите два въпроса бяха относно бюджетната сделка и Сам ги нахрани с шаблонните приказки за протегнатата ръка.

Репортерка на "Асошиейтед Прес" разбута с лакти двама оператори.

– Кога ще обявите, сенаторе?

– Да обявя какво, Кейси?

– Кандидатурата си за президент.

– Нима ще има избори? – пошегува се той и погледна към ръководителя на екипа си. – Би трябвало да ми ги съобщаваш тези неща, Тим. – Остави ги да се посмеят малко, след което посочи с ръка човека на Ен Би Си. – Давай, Марк.