Часът на убиеца

28.

Грей удари спирачките на шевролета и спря пред светофара. Беше зелено, но колите отпред бяха задръстили цялото платно. Не искаше да е заклещен насред тапата и да привлича вниманието на полицията на Капитолия. В колата имаше два нерегистрирани пистолета и късоцевна пушка, скрити под задната седалка. Провери огледалата за някаква следа от Ник Авъроуз.

Али Уолдрон седеше до него и стискаше дръжката на вратата с такава сила, че кокалчетата ѝ бяха побелели.

– Как ме е открил? Ами ако ме следи сега?

– Ще се погрижа за това. В безопасност си, Али. Можеш да се отпуснеш.

Грей използваше същия сценарий за всяка потенциална жертва. Спокойствието улеснява всичко.

Засега Али беше в безопасност, доколкото бяха и всички останали. Ник Авъроуз беше на свобода и навързваше нещата. Не беше минал и ден от убийството, а той вече беше надушил правилната нишка и я навиваше на пръстите си.

Тя се обърна към него и го огледа замислено:

– Нов ли си?

– Стар съм – усмихна се Грей.

Гледаше я мило и тя сякаш се отпусна. Добрината беше инструмент като всички останали.

Докато пътуваха, Али се облегна назад, затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко и продължително дъх.

По принцип Грей трябваше да се пази от свидетели, броят им се свеждаше до абсолютен минимум, но обичайните, внимателно отработени правила на тази операция се меняха ежечасно.

С Блейкли измислиха ролята на Али как да подмами и докара Авъроуз в капана, но тя никога не беше виждала Грей.

Али погледна към китката си. Когато я издърпа в колата, Грей я беше стиснал силно. Тя раздвижи ръка и леко примижа.

– Добре ли си? – попита той.

– Да.

– Авъроуз е бил паркирал на съседната пряка?

Тя кимна.

– Така мисля. Беше с бял пикап.

– Видя ли го да излиза от него?

– Да.

Авъроуз щеше да се върне. Пикапът му трябваше. Грей спря на кръстовището. Имаше възможността да елиминира мъжа още сега.

Завъртя волана наляво и подкара към автомобила му, но не навлезе в улицата, където беше паркиран.

– Натам е – обади се Али, сочейки зад рамото си.

– Знам – отвърна Грей и спря в зоната за разтоварване. Пикапът беше точно зад ъгъла. Не искаше да се приближава твърде много. Щеше да чака, като ловец в засада, Авъроуз да влезе в капана и да бъде убит.

– Отдалечи се от прозореца.

Тя се притисна към кожата на седалката, оглеждайки улицата. Ситуацията не беше идеална, но беше приемлива.

– Трябва да се преместиш отзад – каза Грей. Той намери с пръст издатината върху ръчката за чистачките, натисна връхчето и го задържа три секунди. Изпод седалката се чу леко изпукване и той посегна надолу, изваждайки найлонова торбичка с цип.

Отвори я и извади пистолет и заглушител.

– Ще го убиеш ли? – попита тя, докато Грей навиваше заглушителя. – Насред улицата?

Така стояха нещата понякога, когато всичко се движеше по-бързо от плана, съставян седмици наред. Няколко крачки зад гърба, два изстрела изотзад – в сърцето и в дробовете, а после и един в главата на земята, и всичко това, без да се спира.

Можеше да завие зад ъгъла, преди някой от минувачите изобщо да реагира. Но тази опция беше доста грозна. Грей наблюдаваше пикапа през огледалото за задно виждане. По-добре просто да мине с колата покрай него и да свърши работата през прозореца. Джипът не можеше да бъде проследен.

– Този човек Авъроуз е много опасен, Али. Той е убиец и би отнел живота ти, без да се замисли. А сега мини отзад.

Тя прескочи през подлакътника между предните седалки, настани се отзад и се сви в ъгъла. Грей зачака с пистолет в ръка, без да откъсва очи от колата на Ник.