Часът на убиеца

11.

Ник спря джипа на паркинга пред станцията по Оранжевата линия на метрото – там, където влаковете се движеха паралелно с междущатската магистрала № 66. Ревът на трафика се изливаше в нощта, докато той минаваше покрай табелата на временния паркинг и спря на мястото, предназначено за петнайсет-минутен престой. Взе документите за регистрация и застраховката и остави автомобила.

Такситата не минаваха често в покрайнините, но тук, на станцията, нямаше как да не намери някое. Твърде вероятно беше офисът му вече да е поставен под наблюдение, но Ник знаеше какво да гледа и как да забележи, ако има човек на пост.

Обърна сакото с кървавите петна наопаки и обви с него пистолетите, ножа и ризата си. С този вързоп приближи редицата таксита.

Знаеше, че изглежда странно да се разхожда само по тениска в хладното време. Приближи се към колата откъм пасажерското място – сляпата точка. Трудно е да откажеш на някого, който вече се е качил.

Отвори вратата и седна на виниловата седалка. Тя изскърца, докато оставяше сакото на пода.

Шофьорът не каза нито дума. Ник хвърли поглед на идентификационната му карта – сръбско име. Мъжът оглеждаше пътника с подозрение.

– Отивам в центъра – каза. – Просто тръгнете към "Лоугън Съркъл".

Очите на мъжа се плъзнаха към входа на метрото. Никой не се качваше на такси към центъра от станция на метрото в покрайнините. Оттук обикновено вземаха такси към малките си уютни домове в затворените улички и към семействата си.

И той трябваше сега да си е вкъщи, изтегнал се на леглото с историческа книга на гърдите, докато жена му Карън се върти и се завива до брадичката.

– Далечко е – отвърна шофьорът, вероятно се опитваше да спечели време и да прецени що за птица е Ник.

– Знам. – Ник вдигна портфейла си и подаде три двайсетачки.

Мъжът го закова с поглед в огледалото за задно виждане, без да помръдне, с ръце върху волана.

– Студено е, не мислите ли? – Очите му бавно се спуснаха надолу и Ник проследи погледа. На крайчеца на ръкава му се виждаше розовеещо петънце. Беше го пропуснал в бързината, докато се миеше в парка, но тук на светлия паркинг се открояваше ясно.

– Да – отвърна. – Нямам търпение да дойде пролетта. – Отпусна се назад и погледна през прозореца безразличен и безгрижен.

Мъжът запали. Двигателят се съживи с ръмжене и Ник стисна дръжката на вратата, докато таксито не излезе от паркинга и потегли към града.