Часът на убиеца

74.

Ник вървеше през празния парк. Чу движение отдясно и застана неподвижно, взирайки се в мрака. Две очички се обърнаха срещу него като светещи монети.

Енот. Притича покрай него и изчезна в шубрака. Погледна в посоката, откъдето беше се появило животното, като се опитваше да разбере какво го подплаши. Нямаше нищо.

Стигна до кръстопътя между пътеките, които водеха към вътрешността на парка, най-доброто му скривалище. Високи огради и стени ограждаха по-голямата част от този парк и го разделяха от музеите и посолствата, разположени наоколо.

От слушалката му се чу тихо позвъняване. Беше я закрепил в ухото си много хлабаво, за да чува по-добре околните шумове. Натисна бутончето на кабела, за да вдигне.

– Преди секунда говорих с Али – съобщи Дилия. – Чисто е.

– Хубаво. Дръжте фронта.

Нервите му оприличаваха всяко шумолене на вятъра на приближаващ човек. Държеше пистолета до бедрото си и наблюдаваше пътеката зад себе си, прехвърли тежестта от единия крак на другия, като се опитваше да държи надалеч най-лошите си мисли – че са хванали Карън.

В далечината се появи фигура, сякаш се материализира от мрака. Единствената светлина в парка идваше от луната. Карън се приближи от далечния край на поляната.

Той тръгна към нея. Тя направи още три крачки и спря, но той продължи да върви. Изглеждаше съсипана и той се мразеше, задето ѝ беше стоварил всичко това на главата.

Очите ѝ се стрелнаха вдясно от него към мрака. Той погледна и чу стъпки сред листата от същата посока. Телефонът зазвъня в ухото му, толкова се беше съсредоточил, че едва го чу, но все пак натисна бутона. Дилия заговори, докато той оглеждаше гората.

– Зад теб се движат хора, Ник. По страничната пътека в посоката, към която тръгна ти. Не знам откъде се взеха. Трябва да се махаш оттам.

– Карън – повика Ник и ѝ помаха да дойде, вдигайки едновременно пистолета. – Трябва да вървим.

Лицето ѝ се промени. Никаква паника, никакъв шок. Тя вече знаеше, че има и друг човек на мястото. И макар да разбираше какво става, не можеше да преодолее инстинкта си да я пази.

– Карън, хайде!

Тя отстъпи три крачки назад, без да се обръща, а по лицето ѝ се изписа ужасна смесица от болка, вина и съжаление.

– Махай се, Ник! – викаше Дилия.

Той все още протягаше ръка към съпругата си.

– Съжалявам – каза тя само с устни и се върна в мрака. Той отпусна ръка, чу, че от двете страни го приближават хора, обърна се и побягна.