Часът на убиеца

17.

Дилия наведе глава. Покри устата си с ръка.

– Не, не, не – започна да повтаря тя и се отдръпна от вратата.

Вдигна очи към него.

– Боже, Ник. Положението е ужасно. Това – посочи тя към компютъра – е изключително високо ниво, като Агенцията за национална сигурност или Външното разузнаване. Вярвам ти. Разбира се. Нали я видях. Видях документите. Само че никой друг на този свят няма да повярва. Защо не ми каза, че е мъртъв?

– Не исках да ти струпвам твърде много наведнъж. Трябва да тръгваш. Не исках това да стига до теб.

– Хубава работа. След всичко, което направи за мен и за семейството ми, няма да те оставя в беда. – Опита се да се усмихне. – Освен това съм виждала как пишеш на клавиатурата.

Тя метна телефона си на леглото и седна пред лаптопа.

– Трябва да има начин да ги ударим със собствените им камъни.

Отвори командния терминал на екрана и започна да щрака. След миг погледна към часовника, после към Ник. Изучаваше изражението му.

– Знаеш ли от какво имаме нужда? – попита тя.

– Казвай.

Той тръгна към чантата ѝ.

– Храна и кофеин.

След час Дилия седеше прегърбена над компютъра и довършваше втората си гофрета. Бургерът на Ник вече беше изчезнал. Повечето техничари, които познаваше, караха на енергийни напитки или "Маунтин Дю", но предпочитаната от Дилия магическа отвара беше силният зелен чай.

Бяха поръчали по телефона доставка от веригата ресторанти, която се намираше от другата страна на магистралата. Дилия приличаше на майка си в това отношение – смяташе, че всеки проблем може да се реши с огромно количество храна. Кафето и топлото ядене, както и присъствието на Дилия, бяха първата глътка спокоен въздух, откакто чу изстрелите в кабинета на Уайдънър.

Използва втория лаптоп, за да провери охранителните камери в офиса си. Кадрите с Александра Харт бяха изтрити.

Регистрацията на джипа "Шевролет" още беше у него. Това беше и най-солидната му насока към убийците. Започна да търси някаква информация, свързана с лизинговото дружество, но това го отведе само до регистриран агент, дружество с ограничена отговорност от Делауеър. Собственик беше друго ООД от Невада.

Паравани зад паравани. Ефективна анонимност. Тази фирма пък щеше да е собственост на трета, например на Кайманите или в Люксембург. Имаше начин, по който да се надигне това було, но този начин изискваше дни, ако не и седмици работа. Всеки допуска грешки, използва два пъти един и същ адрес, оставя истинското си име в някоя регистрация.

Показа на Дилия какво откри.

– Можем да търсим съвпадения по шаблон – каза тя, загледана в екрана. Това означаваше да търсят общи адреси, други фиктивни дружества, свързани с това – общи адвокати или банки.

– Правил съм го на ръка – отвърна той – и отнема поне няколко дни.

– Не правя нищо на ръка – заяви Дилия и той ѝ подаде компютъра.

Ник се изправи и застана до прозореца, търсейки признаци на настъпващото утро.

Стисна очи. Онази жена беше истинска, макар и всичко у нея да беше лъжливо. Тя беше там някъде в реалния свят, трябва да е оставила следа. Върна се отново към онзи момент – Александра Харт подписа документите, мушна ги в куфарчето си и излезе, а Дилия врътна отегчено очи.

Заслуша се в собственото си дишане – навътре, навън, навътре, навън, и проигра отново сцената в главата си, търсейки някаква дреболия, която да му е от полза. Спомни си няколкото бели косъма, които забеляза в долната част на полата ѝ – стопанка на куче може би.

Спря се върху един конкретен момент. Гаражът имаше добър изглед към паркинга на църквата от отсрещната страна на улицата. Видя Харт още веднъж, или поне така му се стори, когато тя мина за миг с колата си, след като си тръгна от тях. Не знаеше каква полза би могло да има от това. Дори не беше сигурен каква марка беше колата. Но колкото повече го мислеше, толкова повече осъзнаваше, че може би разполага точно с това, което му трябва.

– Тя си тръгна със сребриста кола – каза той. – Александра Харт.

– Запомни ли номера?

– Не. Но тя мина покрай нас точно след като си тръгна. Освен ако не е тичала, трябва да е паркирала колата на нашата улица, в западната посока.

Дилия кимна.

– Ако разполагахме със записите от охранителните камери, може би щях да успея да хвана кадър с регистрационната табела, но те липсват, нали така?

– Нашите да, но другите магазини имат камери.

До края на улицата им имаше още две-три фирми, които несъмнено се грижеха за сигурността си и разполагаха с камери.

– Вярно. Може да намерим записи от пристигането и заминаването ѝ, може би дори номера на колата. Това би било най-малко доказателство, че е съществувала. А вече е възможно да се идентифицират хора и по изображение.

Дилия се приближи към прозореца и застана до него.

– Ще намерим кой е направил всичко това, Ник. – Тя вдигна очи към него. – Нищо не е съвършено.