Часът на убиеца

7.

Ник се сви в пространството под бюрото на Малкълм Уайдънър, дърпайки се от светлината, сякаш тя самата беше смъртоносна. Едва на няколко крачки от него се движеше човек.

Кръвта се беше събрала на локва тук долу – топла и лепкава, оставаше по подметките му и полепваше по ръката, която беше притиснал към пода. Това означаваше повече следи и повече отпечатъци, но точно в момента имаше по-големи грижи. Чувстваше се така, сякаш е излязъл от тялото си и наблюдава всичко отстрани – кошмар толкова ярък, че те кара да се събудиш от шока.

Само че от тази ситуация нямаше събуждане. Наложи си да остане спокоен, да диша. Предмишницата му започна да се схваща и той отпусна хватката си върху ножа. Най-близкостоящият от нападателите се доближи още повече, заобикаляйки локвата кръв. Ник присви очи срещу светлината.

Щяха да го намерят. Нямаше никакъв шанс. Щеше да си умре в тази стая, на този под. Мисълта почти го пречупи, вцепени го, но след като се изправи срещу тази възможност, изведнъж го заля странно спокойствие насред целия страх.

Нямаше да си отиде тихо. Смени хватката си върху ножа и го стисна така, както се стиска шиш за лед, стегна се и напрегна мускулите на корема, готов да се нахвърли върху всеки, приближил се до него.

– Какво има? – попита някой.

Внезапен мрак. Светлината се отмести. Някакви хора говореха, но сякаш отдалеч, и той не различаваше думите. Стъпките вече бяха извън кабинета. Чу се тропот по плочите и падане. Преди това беше доловил още чупене на стъкло. Сега вече разбра. Някой беше излязъл през прозореца и се намираше на покрива. Нападателите проследяваха фалшивата следа, която им беше оставил.

Изчака, след което се плъзна напред на лакти. Стаята беше празна. Изправи се и се прокрадна към страничната врата, но забеляза, че мъжете крачат точно към коридора отзад. Единият тихо говореше по микрофона, свързан към слушалката му. Насочваха се към стълбището в задната част на къщата, по маршрута, който той щеше да поеме, ако беше избягал през прозореца. Ник излезе през другата врата на кабинета и тръгна по коридора към централното стълбище на къщата. Спря на средата на последната редица стъпала, която водеше до приземния етаж.

По мрамора под него едва доловимо се чуваше скърцането на подметки. Някой беше дошъл с новите си ботуши на мисия. Грешка. Новата гума върху гладкия под издава шум. Ник се приближи. Пазачът чакаше в края на площадката. Ник не искаше да издава и звук, искаше да се махне оттук, без да отваря портите на ада, но нямаше време да чака мъжът да се отдалечи. Започна да слиза стъпало по стъпало, отпускайки тежестта върху възглавничките на ходилата си, като внимателно изпробваше дали няма да се чуе шум преди всяка крачка.

Кръвта пулсираше из тялото му, а разрастващата се рана на слепоочието му причиняваше болка с всеки удар на сърцето. Колко време беше минало, откакто беше участвал в истинска битка на живот и смърт преди тази вечер? Не и от "Сикрет Сървис" насам.

Мъжът беше странично осветен от посоката, в която се беше обърнал и където останалите търсеха жертвата си. Ник забеляза белег на врата на мъжа. Ножът беше у него и можеше да се справи съвсем тихо, но не искаше да убива никого, ако не се налагаше наистина. Стъпка по стъпка. Колко още, докато мишената чуе шумоленето на дрехите му? Дишането му?

Беше достатъчно близо. Мъжът се обърна, но Ник вече беше в движение. Замахна с ръка, стисна противника си за трахеята и се извъртя, поваляйки го по гръб. Беше в безсъзнание.

Ник приклекна до стената, мушна връхчето на ножа си в контакта, а после го заби с все сила, разцепвайки пластмасата, и предизвика късо съединение с искряща синя дъга. Още един свален прекъсвач. Мъжът дръпна ножа и потъна в черния мрак.