Часът на убиеца

69.

Ник караше по шосе "Анакостия", промушвайки се между колите, докато Дилия работеше на лаптопа на седалката до него. На екрана беше отворена карта, която проследяваше местонахождението на Макдона. Устройството беше сработило.

– Сега оправям аудиото – каза тя. – Ако някой се обади, ще можем да слушаме.

– Нещо друго намери ли? – попита Али.

– Само данните за местоположението му. След малко започвам да изтеглям съобщенията и имейлите му.

– Бяха много внимателни да не записват нищо…

– Задръж – каза Дилия на Али и присви очи. – Говори с някого.

Натисна някакъв бутон на лаптопа. От колонките се чу глас:

– Държа нещата под контрол, Сам.

– Не, нищо не държиш. Ник Авъроуз навря пистолет в лицето ми, по дяволите.

– Ще се видим там. Мога да те закарам някъде, където и двамата ще сме в безопасност, докато не свърши всичко. Ще го преживеем. Ще се справим с него.

– И как точно ще стане това?

– Ще ти разкажа лично. Но тази история ще приключи довечера.

Разговорът свърши, а от колонките на Дилия се понесе само статично пращене, като лекото шумолене на поток.

– Това беше Дейвид Блейкли – поясни Али. – Но не е достатъчно. Не каза нищо конкретно.

– Можеш ли да се включиш към микрофона или камерата му? – попита Ник.

– Не и с този телефон – отговори Дилия.

Ник се обърна към Али.

– Мислиш ли, че ще има нещо в съобщенията или имейлите, което да ни е от полза?

– Възможно е, но се съмнявам.

– Къде е Сам сега? – попита Ник.

– В Капитолия – каза Дилия. – Но се движи. Сигурно излиза. Какво искаш да направим?

– Сам и Дейвид ще се срещнат. Ще разберем къде. Можем да се доберем до тях.

– Какво означава това? – попита Дилия.

– Мога да ги спра – отвърна Ник.

– Как точно? – поинтересува се тя, докато Ник гледаше в огледалото. – Какво, просто ще ги убиеш ли?

Ник натисна газта и изпревари колата отпред.

– Това е самозащита. Няма да спрат, докато не се отърват от всеки, който е наясно с това, което са направили.

Дилия отклони поглед от него и го насочи към Али, която само кимна.

– Прав е.

– Вътре сме – обяви Дилия. – Може да намерим нещо.

Той стисна зъби. Беше уморен да задава въпроси, да се надява, да възлага всичките си надежди на истината, сякаш тя беше някакъв древен идол. Имаше други начини, по които да ги спре. И Ник знаеше как.

– Това не си ти, Ник – каза Дилия.

Вярно, преди не беше. Но през последните два дни много неща се промениха.

– Ще се подхлъзнат – продължи Дилия. – Ще ни дадат нещо. Можем да го направим по правилния начин.

Нямаха толкова време. Ник не спираше да мисли за спокойната увереност на Дейвид Блейкли по телефона и конкретно за една дума – "довечера".

– Довечера? – каза на глас. – Как може да сложи край довечера?

– Не знам – отвърна Дилия.

– Имат ли какво да използват срещу мен?

– О, Боже! – Дилия също се сети. – Карън.

Имаше само един начин да го контролират – ако държаха нещо, което Ник обича, някой, за когото Ник би разменил всичко, дори живота си.

Колата се изстреля напред, когато той натисна газта и грубо навлезе в лявата лента. Отиваше си у дома.

Телефонът му зазвъня. Той вдигна.

– Ник. – Беше Карън, а гласът ѝ звучеше напрегнато. – Къде си?