Часът на убиеца

59.

Докато караше, Ник усети по ръката му да се стича капка кръв. Погледна към ръкава си, после влезе в паркинга на един търговски център, странно долнокачествена кръпка асфалт на границата с високия стандарт наоколо. Вляво имаше жилищен блок от червени тухли в не особено старателен опит да се постигне колониален стил.

Той свали якето, провери компреса и се опита да го стегне с една ръка.

– Чакай – каза Али и се наведе да му помогне с импровизираната превръзка.

Бяха далеч от къщата, в която ги нападнаха, а никой не ги следеше. Времето и разстоянието ги успокоиха.

– Добре – започна той, – да сложим картите на масата. Аз мога да ти помогна да намериш изход от тази ситуация, но ще трябва да съберем парчетата от това, което знае всеки от нас. Какво правиш за Дейвид Блейкли?

– Работя за една от групировките му за пране на пари. На теория е фондация с идеална цел, но това е само фасада, част от огромна политическа черна каса.

– А ти какво правиш?

– Каквото поиска той – вдигна рамене тя. – До последната запетая. Виж, знаех, че Дейвид не е добро момченце, знаех, че играе силово и прави всичко необходимо, за да победи. Помагах му да шпионира хората, да получава информация. Не беше най-етичното нещо на света, но и не нарушавах някакви основни закони. Смятах, че се уча на правилата на вашингтонската игра, на начина, по който работи този град в действителност. И нямах проблем с това. Но случилото се с Малкълм Уайдънър? Онова, което те правеха в онази къща? Не съм се съгласявала да участвам в подобни неща.

Ник не каза нищо. Вече оценяваше в пълна степен нейната постъпка – беше тръгнала срещу своите началници. Тя не просто е отишла в къщата, където го упоиха, но я е загризала и съвестта. Правеше усилие да разбере какво става. И рискува живота си, за да спаси неговия.

– И Блейкли те е изпратил да шпионираш Ема Блеър?

Тя кимна.

– Какво се опитваха да научат?

– Имах си цял сценарий. Трябваше да се сближа с нея, да я накарам да ми вярва. Да започна разговор за това, че съм преживяла нападение в колежа. Колко съм била травмирана. Трябваше да я убедя, че винаги съм искала да изляза начисто, но съм се бояла, че никой няма да ми повярва. Разказах ѝ, че ми се е искало да съм си записала нещо, след като се е случило, да съм разказала на някого, да съм запазила доказателства. Смятах, че търсят мръсни тайни за някого, някой от опонентите на Сам, и че Ема знае нещо по въпроса. Това беше стандартна схема по време на кампания, да изровиш нещо за опонентите.

Ник познаваше този жаргон. Проучване на опонента.

– Не е било това – каза той. – Тя е пазила мръсна тайна за Сам. Опитвали са се да разберат какво знае за него и на кого е разказала. Сигурно са я проучвали, за да се отърват от нея лесно и да унищожат всякакви доказателства, с които би могла да разполага.

Али сложи ръце на таблото.

– Убили ли са я? – попита тихо тя, загледана напред.

– Не знам – отвърна Ник. – Значи са търсили някакво конкретно доказателство, с което е разполагала? Сигурна ли си?

– Да. Това беше целта. Онова, което знаеше. И дали го има някъде записано. Искаха да насоча разговора към някакви дневници, които е водила, или тетрадки, в които си е записвала.

– Казаха ли ти какво ѝ се е случило? Какво е знаела? Тази случка, която ги интересува?

– Не.

– Какво ти казаха?

– Нищо. Нищо не успях да измъкна от нея. Започна да става подозрителна, когато я притиснах, после спря да ми вдига телефона и аз се отказах. Беше една от дузината задачи, които изпълнявах за Дейвид Блейкли през този месец. Дори не се сетих повече за нея, докато не стана цялата тази идиотщина с Уайдънър. Започнах да минавам наново през всичко, което бях направила. Разбрах, че е изчезнала. Осъзнах в какво съм се забъркала. Затова и отидох в къщата, където те намерих. Не знаех, че ще се стигне толкова далеч… не знаех, че ще загинат хора. Не ми трябва още едно убийство на съвестта.

Тя се наведе, подпря лакти на коленете си, положи чело на дланите си със затворени очи. Той не я натисна за повече. Тя започваше да разбира в пълна степен, че е била съучастник в две убийства, може би дори три, и че с живота, който бе водила досега, е свършено.

Сам Макдона и Дейвид Блейкли се бяха захванали с Ема заради онова, което е знаела. Сигурно е можела да свърже Макдона със смъртта на онази жена отпреди двайсет и пет години.

Беше подозирал, че е така, но не спираше да мисли за дневника. Ами ако Ема наистина е разполагала с някакви доказателства?

Това му даваше съвсем слаба надежда, че би могла да е жива. Ами ако са я заплашили и им е дала, каквото е имала? А после какво? Дали е избягала, или се е скрила? Съществуваше вероятност – съвсем малка вероятност, но той искаше да има за какво да се хване, – че Ема може все още да е някъде там, че може би дори ще успее да извади всичко наяве.

Али се поизправи и погледна през прозореца, а пръстите ѝ масажираха слепоочието.

– Добре ли си?

– Добре е силно казано. Справям се.

– Чувала ли си ги някога да споменават какво е станало с Ема? Отново да говорят за дневник?

– Не.

– Дейвид Блейкли има ли някое място, където би могъл да я отведе и да я държи заключена? Да я е отвлякъл, за да я разпитва?

– Има вила. Не знам точно къде, но мисля, че е близо до почивната станция Кемп Дейвид, до планината Катоктин.

– Имаш ли спомен да е говорил за нея преди месец? Тогава изчезна Ема.

– Не. Може да я е завел там. Не я използва често, само за ВИП събития е.

Очите на Ник се плъзнаха към огледалото. На паркинга пред банката спря полицай.

– Какво има? – попита тя.

Той вдигна ръка. Тя се обърна и видя патрулната кола. Полицаят излезе, огледа паркинга, а после съобщи нещо по микрофона си.

Ник запали и тръгна към изхода, като не спираше да гледа назад.

Вярваше на това, което Али му разказа. Но точно в момента трябваше да се добере до телефон, а нейният не беше сигурен. И Дилия, и Карън познаваха Джеф и му имаха доверие. Ник трябваше да ги предупреди.