Часът на убиеца

21.

Ник прекрачи входната врата на дома си, извади пистолета и започна да обхожда стаите една по една, за да се увери, че е чисто. Обучиха го на това в морската пехота и той го усъвършенства във военна обстановка. Никога не бе предполагал, че ще се наложи да го прави в собствения си дом.

Карън беше в командировка и трябваше да се върне по някое време днес. И двамата постоянно пътуваха. Тя беше консултант по връзки с обществеността и имаше своя фирма. Напоследък се появяваше усещането, че двамата са просто редовни клиенти в един и същ хотел.

От една страна, се надяваше, че тези, които го преследват, ще дойдат тук, че ще го причакват. Най-простият начин да се измъкне от ситуацията би бил да хване онзи, който наистина е убил Малкълм Уайдънър, и да го замъкне в полицията.

Само че къщата беше празна. Влезе в спалнята, в дрешника, където държеше малък сейф до шкафа за обувки. Набра комбинацията, отвори, взе пачка пари, която натъпка в портфейла си, и паспорта си, който прибра в джоба. После извади своя "Глок 19" и всичките му принадлежности. Сложи го в раницата заедно с малко дрехи.

Ножът му все още беше у него, със засъхналата върху острието и дръжката кръв, увит в найлонов плик, който взе от кофичката за лед в хотела. Внимателно го сложи върху останалите вещи в раницата.

От улицата се чу приближаващо ръмжене на двигател.

Отиде до прозореца. Беше Карън, която тъкмо спираше лексуса си на алеята. Слезе долу и я посрещна навън, докато тя слизаше от колата.

– Боже, как се радвам, че те виждам – каза той, разпери ръце и ги обви около тялото ѝ, прегръщайки я силно.

След миг тя се дръпна и огледа разрастващата се синина на слепоочието му. Очите ѝ се разшириха от тревога.

– Какво е станало?

– Работа – махна той с ръка. – Просто неприятности.

Извади куфара ѝ от колата и я поведе навътре, оставяйки багажа в коридора по път за кухнята.

– Как беше нощният полет? – попита той и сложи кафе.

– Вълшебно, както винаги.

Той се взря в лицето ѝ, обрамчено от тъмни къдрици, прошарени със сиви кичури, които тя не изпитваше нужда да крие. С всяка година му се струваше все по-красива, все по-уверена, все по-освободена. Тя се засмя и го погледна странно. Осъзна, че я зяпа, ухилен до ушите, като ученик на първа среща.

– Какво ти става? – попита тя.

Той се почувства добре, заля го облекчение. Беше си вкъщи. А тя беше в безопасност.

Искаше да я попита дали знае какво общо може да има между Уайдънър и Ема Блеър – и тримата бяха посещавали едно и също училище, но беше щастлив и реши да изчака, да разтегли този момент и да се почувства така, сякаш предната вечер никога не се беше случвала.

– Разкажи ми за пътуването си. Чикаго, нали така?

– О, Все същото – отвърна тя. – Навсякъде край мен само саботьори. Но всички се стегнаха и свършихме работата.

Ник постави чаша кафе със сметана на плота до нея. Тя отпи и разкърши рамене.

– Нищо забавно? – попита Ник.

Тя поклати глава, а крайчецът на устата ѝ се изви нагоре.

– Да не се опитваш да ми замаеш главата и да излезеш от немилост? – попита тя. Нещата помежду им бяха на тръни през последния месец, откакто Ема се появи в дома им, а той се зае с издирването ѝ. Покойният първи съпруг на Карън, адвокат в партньорска фирма и политически спонсор, ѝ изневеряваше и тя не се доверяваше лесно.

– Просто се радвам, че те виждам.

– Ходихме на караоке – отстъпи леко тя. Извади чиния, взе портокал от купата с плодовете на плота и започна да го бели.

– Какво изпя?

– Ник. Оценявам интереса ти, но съм наистина уморена.

– "Сладка Карълайн"?

Тя кимна. Това беше нейният коронен номер.

– Обзалагам се, че си ги разбила – каза той.

– Правилно се обзалагаш – отвърна тя, а кората на портокала висеше на дълга лента от ръката ѝ. Сложи я на чинията, раздели плода на две равни части и му подаде едната.

– Сигурен ли си, че си добре? – попита.

Искаше му се да ѝ каже всичко, но се окопити. Беше твърде опасно, за да въвлича и нея.

– Да – отговори и я докосна по ръката. – Благодаря.

Тя изяде парченце портокал. В ума на Ник се блъскаха образи от предната вечер, мрачни изображения от сцената на смъртта на Уайдънър. Мислеше за Ема Блеър. Знаеше, че ако говори за нея с Карън, нещата няма да свършат добре, но се налагаше да намери някакъв начин да разбере какво става.

– Трябва да те попитам нещо – каза той. Тя го изгледа с крайчеца на окото си, а тревогата се върна на лицето ѝ.

– Какво има?

– Ема Блеър познаваше ли Малкълм Уайдънър?

– Ник, моля те. – Тя сложи ръка на плота. – Може ли просто да зарежеш това нещо с Ема? Достатъчно неприятно е, че вечно си там някъде навън, толкова ангажиран и не спираш да говориш с хората за бившата си. Но поне мен не замесвай. Толкова съм изморена от това, дявол да го вземе.

– Карън, важно е. Може би открих нещо.

Тя го изгледа строго, после въздъхна.

– Защо питаш за нея и Малкълм?

– Той познаваше ли я?

– Да. Семействата им бяха близки. Беше ѝ като по-голям брат, поне в училище беше така. Но не ми се струва, че вече си говорят много. Поели са в различни посоки. – Тя обви чашата си с длани. – Всъщност мисля, че Малкълм беше влюбен в нея по онова време. Както и всеки друг мъж в живота ѝ.

– Дали би се обърнала към него за помощ?

– Напоследък ли?

– Да.

– Не мисля, че са толкова близки сега, освен ако не става дума за нещо конкретно.

– Ти говориш ли с Малкълм?

– Не. От години не съм го виждала.

– Благодаря – каза той и вдигна ръка. – Това е.

Вече я беше разпитвал много пъти за Ема и за възможната причина да е толкова разтревожена, когато тя дойде при него за помощ. Сега погледна през прозореца и забеляза седан, паркиран от другата страна на улицата. Остави портокала и се приближи към стъклото.

– Какво има? – попита Карън.

– Нищо.

Тя плъзна чашата си по плота, а порцеланът застърга по повърхността. Погледна го в очите.

– Какво премълчаваш?

– Какво искаш да кажеш?

– Познавам те, Ник. Разбирам кога…

Лъжеш? Криеш нещо? Но тя не стигна толкова далеч.

Той ненавиждаше измамата, а още повече когато се отнасяше до Карън, но не възнамеряваше да я замесва в това, не и след случилото се с Ема и с него самия.

– Просто работих много нощи подред – отвърна той. Погледна отново през прозореца и видя как колата се отдалечава.

Телефонът му започна да вибрира в джоба. Погледна екрана. Беше съобщение от Дилия: "Обади ми се".

– Извинявай, трябва да се заема с това – каза той и тръгна към входната врата. Тъкмо беше излязъл от кухнята, когато чу разкъсващ звук. Обърна се и видя Карън да отваря ципа на раницата му – щеше всеки момент да види ножа.

– Спри! – извика той. Командата му отекна из кухнята.

Тя замръзна на място.

– Какво? – попита. Огледа го, а после сведе поглед към раницата. Ципът беше отворен само на сантиметри.

– Вътре имам оборудване. Опасно е.

– Защо тогава е вътре в къщата? – попита тя и вдигна ръце. – Какво се случва напоследък с теб, Ник? Защо си толкова обсебен от тази жена?

– Тя ме помоли за помощ. Това е. Приемам нещата сериозно.

– Полицията може да се справи с това. Знаеш, че ме притеснява, когато не спираш да я търсиш толкова време. Всичко е толкова просто помежду ни, Ник. Избираш жена си.

– Не е това, Карън.

Тя вдигна ръка.

– Каквото и да е, няма нужда да ми повишаваш тон. Трябва да се приготвя за работа и искам да си почина. Става ли?

– Разбира се – отвърна той. Не започна да спори, нито да я притиска. Най-доброто, което можеше да направи за нея в този момент, беше да я остави на мира и да не допуска нищо от това да стига до нея. – Аз излизам.

Тя стисна устни и кимна.