Часът на убиеца

96.

Ник се удари в оградата след правия си спринт. Светлините в къщата бяха изгаснали, но скоро щяха пак да се включат.

Високоговорителят ревеше, предавайки поставения пред микрофона звук от зелената кутия. Все още продължаваше, но вече не го чуваше. Устройството, което постави, издаваше ултразвуков тон. Беше евтин градински инструмент за прогонване на вредители, които имаха по-висок слухов обхват от хората, но можеше да върши чудесна работа и с детекторите за движение, които работеха на ултразвукова честота. Пиезоговорителят в мегафона отлично усилваше ултразвука.

С цялата охрана, с която разполагаха тук, скоро щяха да се досетят, че Ник приближава – сензорите винаги изтощаваха резервните батерии, затова единственият му избор беше да нагласи всичко така, че да изглежда, сякаш идва от всички посоки.

Хвана се високо за телената ограда и стигна до върха с две набирания. Потисна болката в рамото, пресегна се към гумената автомобилна постелка и я метна върху бодливата тел. Захвана я отгоре и се изтегли, извъртя се над върха и се спусна от другата страна.

Приземи се на пети, запази засилката, хвърли се напред, като се претърколи през здравото си рамо и накрая се озова приклекнал в калта.

Хукна покрай оградата и забеляза фенерчетата, които се движеха по необработените зимни морави. Извивка в оградата му предоставяше частично прикритие, нямаше да е задълго, но беше на достатъчно разстояние, за да има видимост към пътеката от главната сграда до къщата за гости.

– Хайде – прошепна той. – Хайде.