Часът на убиеца

71.

Сам Макдона се движеше бързо нагоре по хълма, прескачайки оголени коренища и хлъзгави листа. Подпря се с ръка върху грапавата кора на един бук, за да запази равновесие, и видя ниската бетонна платформа до потока. Дейвид Блейкли стоеше на ръба с гръб към него.

Сякаш не забеляза пристигането на Сам. После изведнъж се обърна и вдигна ръка.

– Не помня да е било толкова стръмно – каза Макдона, докато го приближаваше, макар че почти не се беше задъхал.

– Така си беше. Просто сме остарели.

Сам се качи на платформата.

– Боже. Почти не се е променило. Да бях взел и бутилка "Джей енд Би". Помниш ли?

– Ама че бълвоч – каза Дейвид.

– Нямахме много избор.

– Бащите на тайфата трябва да са имали по-хубав алкохол.

– Тогава не различавахме кое какво е.

Дейвид се приближи и наклони глава, без да откъсва поглед от очите на Сам.

– Добре ли си? Съжалявам, че хората ми не са успели да стигнат по-рано.

– Добре съм.

Отиде до края на платформата. Това беше мястото, където с част от приятелите си от "Сейнт Олбънс" идваше след тренировка и пиеше краден скоч. Някои пушеха трева, която си купуваха до канала, докато "Джорджтаун" още беше съмнително място – последни остатъци от историята му на пристанищен град. Другите винаги оставяха джойнта да ги подмине – пиенето беше приемливо, но не и наркотиците. Бяха на по четиринайсет-петнайсет и вече мислеха за достъп до класифицирана информация и бъдещи кампании.

Идваха тук пеш от училището на върха на Сейнт Олбън. Националната катедрална школа се извисяваше там над целия град, а Епископалната градина, проектирана от Фредерик Лоу Олмстед, стоеше съвършено аранжирана в центъра на елитните райони в горната част на "Джорджтаун".

Сам помнеше, когато Малкъм Уайдънър дойде при него, докато се разтягаха преди лакрос, и му каза, че строителен екип се подготвя да излива бетонна плоча на тяхното място, което значеше, че могат да оставят завинаги своите следи там. Беше бягство от спретнатите задни дворове с тяхната изкуствена зеленина, каменни огради и бдящи бащи. Тези момчета някой ден щяха да наследят града, ако успееха да оцелеят след скритите семейни конфликти и невъзможната тежест на очакванията.

Сам избута няколко листа с върха на обувката си.

– Още ли са там? – попита Дейвид.

Сам кимна, докато гледаше имената, надраскани в бетона. Ето го Амблър. Ето неговото. А там, най-отдолу: Малкълм.

Сам приклекна и докосна буквите, обагрени в червено от последните слънчеви лъчи. Помнеше момчето, тогава само мускули и жили, което прокарваше пръст по влажния бетон. Мислеше за думите си, които каза на Дейвид за Малкълм Уайдънър: "Трябва да се погрижиш".

С това неясно изречение Сам поръча смъртта му. От спомена му прилоша, но той го преглътна с усилие. Беше станал много добър в това.

А ето и Дейвид: ДБ. Сам не помнеше да са го канили тогава, но той някак се появи. Сега беше неразривна част от живота му, така както беше запечатано в бетона.

– Добре ли си? – попита Дейвид.

Сам кимна и се изправи, запази спокойствие дори когато погледът на Дейвид се задържа върху лицето му. По врата и гърба на Сам беше избила пот, която вече изстиваше, но той беше сложил маската и скриваше страха.

– Всичко това стигна твърде далеч – погледът на Дейвид го изнервяше, но той се приближи. – Изобщо не трябваше да се отърваваш от Малкълм Уайдънър.

Дейвид не помръдна, с изключение на лекото присвиване на очите. Сам зачака, усети тремор по прасеца си.

Дейвид вдигна ъгълчето на устата си и едва-едва погледна към него.

– Но нима си забравил, Сам? Ти, Сам Макдона, уби Малкълм Уайдънър преди две нощи.

Сам отстъпи и вдигна ръка.

– Не, не.

Беше на края на платформата, а Дейвид решително се движеше към него. Блейкли доближи лицето си до това на Сам, а после погледна надолу.

– Чуваш ли ме, майор Том? – прошепна той, а после го изпя със странен тенор. – Чуваш ли ме, майор Том ^{[реплика от песента на Дейвид Бауи Space Oddity от 1969 г.]}?

Скръсти ръце и огледа гората във всички посоки.

– Явно никой няма да дойде – каза и протегна ръка. Сам завъртя на милиметри единия си хълбок. Движението беше едва доловимо, но Дейвид пъхна ръка в джоба на сакото му. Извади малко дигитално записващо устройство с червена лампичка на върха.

Изключи го и го огледа.

– Хайде, Сам – каза той, а думите му бяха като бръснач по леда.

Сам тръгна настрани, оглеждайки дърветата, търсейки някой от убийците на Дейвид, но другият мъж го стисна за ръката, преди да успее да избяга.