Часът на убиеца

51.

Ник мина през квартала, осеян с чинари и борове. Веднага личеше, че къщите са много над неговата финансова категория, защото от улицата не се виждаше нищо вътре. Половината от автомобилните алеи имаха портали и домофони.

На последния завой видя рейндж роувъра на Джеф и спря от другата страна на улицата. Джеф с жест му посочи мястото до водача. Ник заобиколи и се качи.

Джеф го плесна по коляното.

– Готов ли си? Имам кода за домофона.

– Можем ли да се доверим на този човек? – попита Ник.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, че е доста обвързан политически. Чувал ли си да е работил със Сам Макдона?

Джеф се намръщи, съсредоточен в мислите си.

– Сенаторът ли? До него ли стигна?

– Мисля, че да.

– С какво разполагаш?

– Много косвени доказателства, но не достатъчно, за да се обрисува картината. Имам някои движения на мръсни пари, дружества в дружества.

Джеф кимна и погледна през прозореца отляво. Издиша през стиснати устни.

– Надявам се, че няма да се изправяме срещу него сега – каза той, обръщайки се отново. – Макдона не ни го е пробутал, това поне е сигурно. Аз открих Елсбъри и аз го навих. Трябваше да му се моля за тази среща. А той дори не знае кой си. Ако не се чувстваш комфортно обаче, можем да отменим всичко.

Ник погледна към оградата, опитвайки се да зърне къщата.

– Ти какво мислиш?

– Аз предлагам да говориш с него. Да започнеш да работиш по въпроса по правилния начин. Но ти решаваш.

Джеф присви очи и погледът му мина покрай Ник и през прозореца.

Ник обърна глава.

– Какво има? – попита, оглеждайки пак оградата и дългите сенки от изгряващото слънце.

– Нищо.

Обърна се отново към Джеф. Изведнъж видя малък алуминиев спрей, насочен към лицето му, само на сантиметри от него. В ръката на Джеф. Ник се дръпна рязко назад, вдишвайки остро. В дробовете си почувства странен студ, като газ, излизащ под налягане.

– Какво по…

Последните думи замръзнаха в устата му, когато ръцете на Джеф се спуснаха към гърдите му и го притиснаха към седалката, както прави загрижен родител с детето си. Ник се опита да го отблъсне, но едва помръдваше, ръцете му висяха безполезни като мокри въжета от раменете.

Искаше да крещи, но съзнанието му беше като хванато в капана на мъртво тяло, сякаш участваше в номер на хипнотизатор. Лицето на Джеф изпълни цялото му зрително поле, очите му се взираха в неговите, проверяваше го като в лекарски кабинет. После сякаш се разцепи надве, когато зрението на Ник се удвои, отдалечи се, сякаш в края на дълъг тунел като дифрактирана звезда, средоточие в мрака, а после – нищо.