Часът на убиеца

72.

– Сам, в безопасност си – каза Дейвид. – Нищо такова няма. Никой не идва. Тук няма други хора. – Пусна ръката му. – Мислиш, че ще ти причиня нещо? След всичко, което сме направили заедно?

Сам беше отпуснал тежестта си на петите. Потърка длани в опит да пресуши потта.

– Говори ли с някого? С ФБР? Със съда? С някакви адвокати?

Сам прочисти гърло.

– Не, това си беше за мен. Исках да се застраховам.

Дейвид подхвърли устройството в дланта си. Очевидно беше, че не е професионална работа, нито подслушвател на ФБР.

– Харесва ми, че се опита да ме размекнеш с носталгия. Много хубаво се получи. С кого си говорил за случващото се?

– С никого.

– И какво? Вземаш някакво доказателство, а после търсиш по-голям спонсор? Някой специалист по кризите? Лани Дейвис? Ранди Мастро? Натопяваш ме и твърдиш, че самостоятелно съм инициирал цялата история?

– Не съм казал нито дума. Вземах предпазни мерки.

Дейвид потупа устройството в дланта си, сякаш беше пакет цигари.

– Знаеш ли, разбирам те. Мислиш, че можеш да ме хвърлиш зад борда. Това е Вашингтон. Логично е. Но след като си решил нещата да загрубяват, нека ти кажа защо никога не би се получило. Имаш кръв по ръцете си, Сам. Видях я. Аз лично я почистих от пода на проклетата стая. Двамата сме заедно в това. Живеем и умираме заедно. Ясно?

Тъкмо от това се боеше Сам, това го терзаеше, когато гледаше към тавана в сутрешния мрак.

Сам и Дейвид изкараха десетилетия, без да изяснят на глас пълните условия на своето съглашение, на мълчаливия си сговор.

Дейвид винаги беше наблизо, винаги работеше в негова полза, без някой да го е молил дори. Всичко просто изглеждаше, че се нарежда в полза на Сам. Златното момче. Никога и не пожела да се замисля твърде надълбоко какво прави Дейвид за него, омотаваше се в пашкул и не желаеше да поглежда фактите в очите. Дейвид разполагаше с доказателства за случилото се през онази нощ.

Затова и инвестираше толкова в издигането на Сам. Защото го притежаваше от онзи Четвърти юли насам. Сега можеше да го използва, за да превърне изпълнителната власт в свое лично криминално предприятие, стига да пожелае.

– Какво имаш срещу мен?

– Всичко. Но този път не води до нищо добро за никого. Не това се случва в момента. Аз не те изнудвам. Защитавам те.

– Може да зарежеш ролята на добрия другар. Знам за какво става дума.

– Разбирам защо се чувстваш толкова отчаян след случката с Авъроуз. Почти стигнахме до края, Сам. Може би не го виждаш. Но това – той вдигна устройството – е начинът, по който всичко ще се провали. На Никсън му се размина. Спечели с убедителен резултат през 1972 година. И всичко щеше да е наред, ако не беше цялата тази параноя, паника и записи. Вечно тези проклети записи. Погледни колко неща им се разминаха на семейство Кенеди, а сега са същински светци. Никой не иска скандали. Градът се самолекува. Всички знаят, че е по-добре да не копаят, защото до един имат нещо заровено. Часове те делят от получаване на цялата партийна подкрепа. Цялата машина – парите, всички служители, реалната власт, всички ще са зад гърба ти.

Сам направи няколко крачки по платформата.

– Но Авъроуз е някъде там. Както и Али Уолдрон. Тя знае твърде много, а сега работи с него.

– Нещата вече са под контрол.

– Как?

– Досега ни вземаха мярката. – Той вдигна рамене. – Но часовникът тиктака. Има начин да се справим с това тази вечер, преди да приключим със спонсорите и преди да обявиш кандидатурата си.

– Искам да знам какво ще правиш.

– Трябва да играем малко по-грубо – отвърна Дейвид.

Сам замачка дясната си длан с пръстите на лявата.

Дейвид вдигна записващото устройство.

– Харесва ми тази груба игра, Сам. Харесва ми, че си готов да направиш, каквото е необходимо. Забрави за оптиката и застраховките, става ли? Този човек се опитва да те убие, по дяволите. Това прави той. Стига до хората. Трябва да те скрием на сигурно място, извън града, някъде, където не може да те пипне. Там ще се срещнем с Амблър. Всичко си остава по план.

– А Авъроуз?

– Щом сме на сигурно място, моят човек ще оправи нещата. Ще заличи всичко. Влизаме във война.

Сам го погледа и се почувства странно спокоен. Дейвид имаше доказателства. Можеше да го съсипе. Онова, от което се страхуваше от двайсет и пет години, днес беше казано на глас. Изпитваше облекчение най-после да знае с пълна яснота, че няма никакъв друг избор.