Часът на убиеца

35.

Асансьорът зад ъгъла дрънна. Вратите се отвориха и се затвориха. Ник почака да чуе тихото спускане на кабината и чак тогава тръгна по коридора.

Бяха си тръгнали. Подмина вратата на Дилия, стигна края на етажа до прозореца, който гледаше към предната част на сградата и местата за паркиране.

Шевролетът потегли. Не искаше да плаши Дилия с повече чукане по вратата и затова ѝ написа съобщение: "Аз съм. Тръгнаха си. В коридора съм".

Вратата ѝ се отвори, докато той вървеше към нея. Тя огледа коридора, пусна го в апартамента и заключи.

Беше спретнато студио, въпреки че по някаква причина във Вашингтон често наричаха подобен тип малки апартаменти "гарсониери", подходящи за млади надежди като Дилия. Вратата се намираше на два метра и половина от идеално оправеното ѝ легло и нощното шкафче, покрито с шарен копринен шал. Спомените ѝ бяха подредени върху това парче плат – талисман синьо око от старата ѝ родина, който да я пази от зли сили, и нейна снимка като малко момиченце, почти бебе, с пухкави бузи и двузъба усмивка, сгушено в прегръдката на покойната си майка.

Шумът от трафика се процеждаше през прозореца. Заради липсата на спалня или коридор апартаментът изглеждаше като изложен на обществено достояние.

Дясната ѝ ръка потриваше лявата и тя се обърна към кухнята.

– Искам малко вода. А ти?

– Ще донеса – отвърна той, отиде до кухнята и ѝ наля чаша. Когато се върна, я завари да докосва ключалката на входната врата, после да крачи към прозореца като тигър в клетка.

Подаде ѝ водата, тя отпи. Чашата се тресеше в ръката ѝ, а течната повърхност се развълнува.

Приближи се до нея, хвана чашата и я остави на нощното шкафче. Тя го прегърна. Почувства как дишането ѝ се изравнява – знак, че ѝ олеква.

Ник помогна на семейството на Дилия да се устрои в Съединените щати. По време на службата си във флота работеше с баща ѝ, капитан от иракската армия, а след това плати визите на семейството. Майка ѝ и баща ѝ починаха, докато тя учеше в гимназията, а Ник се грижеше за нея. Помогна ѝ с кандидатстването в "Карнеги Мелън", където тя успя да вземе бакалавърска и магистърска степен само за четири години.

Въпреки всичко, пред което беше минала, или може би благодарение на това Дилия беше съвършената отличничка, стипендиантка с върхови постижения. Никога не показваше слабост, никога не спираше да се усмихва. Войната, която беше преживяла, бягството от познатото, новото начало в Щатите в средното училище, всичко това беше есе в процес на написване, предизвикателство, което да се преодолее и от което да се учи. Само че сега то заплашваше да я свали на колене.

– Съжалявам – каза той. – Изобщо не трябваше да те въвличам в това.

– Сама се въвлякох.

Беше дете на суров баща, сестра на двама големи братя и с нагласа да докаже, че е способна да се справи с всичко, с което и момчетата. Силата, която демонстрираше, беше също така и броня. Семейството ѝ живееше под заплаха, защото баща ѝ работеше с американците. Една нощ военните дойдоха да го търсят и чукаха на вратата на жилището им, докато семейството бягаше през задния вход. Дилия беше щастливо американче, но същевременно беше дъщеря на войната с онзи среднощен ужас, проникнал в душата ѝ завинаги.

Седеше на ръба на леглото и известно време оглеждаше ръцете си. Вдишваше дълбоко, сякаш се наслаждаваше на въздуха. Идваше на себе си след големия уплах.

– Съжалявам, просто е…

Той почака, докато тя се взираше напрегнато във вратата, после в ръцете в скута си, в ноктите. Усещаше, че го предава.

– Дилия. Няма за какво да се чувстваш зле.

– Онези мъже наистина ли бяха от полицията?

– Така ми се струва. Ще разбера.

– Но може да са работили и за хората, които убиха Уайдънър?

– Не бих се учудил, Дилия. Не ми дължиш нищо, а аз не бих се справил без теб. Ако татко ти можеше да те види сега… – Ник си позволи да изрази гордостта си видимо.

Това я накара да вдигне очи, а в крайчетата на устата ѝ заигра лека усмивка.

– Благодаря ти.

– Имах време да помисля върху това на дневна светлина. Ще се обадя на Джеф Търнър. Той има много повече опит в съдебната работа. Познава всички адвокати. Ще се посъветвам професионално по въпроса. Ще се погрижим да си в безопасност.

Тя кимна.

– Изясня ли въпроса с адвоката, ще намеря човек, с когото да поговориш и ти – продължи той. – Ще се погрижа за всичко.

– Благодаря.

– Моля. Най-малкото, което мога да направя. – Той сложи ръка на рамото ѝ. – Добре ли си?

– Да – отвърна тя. – Имам всичко, което ми трябва, тук. Просто… вратата.

– Знам.

Дилия пийна още вода и прокара палеца си по ръба на чашата.

– Каза, че си открил нещо.

– Не се тревожи за това сега.

– Какво е, Ник?

Разказа ѝ какво научи от Хопкинс, че е възможно Ема да е била свидетел на престъпление с двайсетгодишна давност, вероятно убийство.

– Намерих улика към Али Уолдрон – каза Дилия. Отиде до бюрото си и обърна екрана на лаптопа към него. – Не успях да проследя телефона ѝ, но открих това.

Черно-бяла снимка на Али изплува на екрана, макар да изглеждаше десетина години по-млада. Гледаше към обектива с крайчеца на окото си и с всезнаеща усмивка.

– Това портретна снимка ли е? – попита Ник.

– Така мисля. Актриса е.

Актьорско изпълнение. Разбира се. Огледа прозорците на екрана на компютъра. Дилия беше разнищила всичко – Гугъл, Пипл, Лексис-Нексис, ТинАй ^{[сайтове за издирване на хора и правна информация]}, Фейсбук, Линкдин, Инстаграм, Туитър, беше се докоснала опипом до живота на тази жена чрез следи, оставени от нея в интернет, както човек взема отпечатък от надгробен камък с хартия и молив.

– Откъде я намери?

– Кеширано изображение. Гугъл го е запазил веднага щом се е появило в мрежата.

Тя натисна линка. На браузъра се изписа съобщение за грешка. "404: Няма такава страница".

– Оригинала го няма. Някой е премахнал съществуването на Али Уолдрон от този кеш.

– Това е страхотно, Дилия. Поне разполагаме с добра снимка.

Тя отвори друг прозорец и му показа списък с адреси и банки, връзки от реалния свят към анонимни параванни компании.

– Ето това излезе от регистрацията на джипа и фиктивните дружества. Дотук успях да ги свържа с двама адвокати, един на Голям Кайман и един в Ню Йорк. И двамата са специалисти по корпоративно право, явно структурират всички тези параванни фирми и уреждат делата офшорно, когато се налага.

– Някаква идея кои може да са клиентите?

– Не. Всичко води от една корпорация към друга, поредното було.

Той прегледа имената. Трудно се намираха адвокати, които да са способни на това. Клиентите им трябваше да им възлагат огромно доверие и често се обръщаха към тях и по други чувствителни въпроси.

Ник се замисли за типа хора, които трябва да са присъствали на купона, от онези, които живеят и умират със своята репутация и биха направили всичко, за да опазят тайните си. Замисли се за Али Уолдрон, която беше хукнала тъкмо към Капитолия, за всички онези черни автомобили. Замисли се за Ема в собствения му дом, загледана в онези снимки на стената с изображенията на успешни политици, и как това я подтикна да бяга и да мисли, че може би не бива да се доверява на Ник. Политическите кампании и комитети трябваше да документират всеки свой разход. Всички докладваха пред Федералната изборна комисия.

– Можеш ли да провериш тези адвокати спрямо докладите на ФИК? – попита Ник. – Мисля, че са налични онлайн. Искам да видя дали могат да се свържат с някой политик.

– Мога да направя справка спрямо всички адреси и имена, които открих, да потърся съвпадение по шаблон.

Тя задъвка долната си устна и вдигна очи към него, отново разтревожена.

– Федералните избори – каза. – за колко високо ниво мислиш, че става дума?

Федерални означаваше конгресмени, сенатори, президенти.

– Не знам – отвърна той.

– Ами ако са недосегаеми, Ник?

Той скръсти ръце. Какво би означавало това? Сети се отново за случката в дома на Хопкинс, за страха, който предизвика у човека. Колко далеч щеше да стигне?

– Нека се движим лека-полека – каза той. – Ще действам по правилния начин.