Часът на убиеца

10.

Дишай. Просто дишай.

Ник отпусна захвата си върху волана. Ужасът се беше пропил във всичките му мускули като трупно вкочаняване, но си наложи да изправи рамене и да изпълни дробовете с въздух.

Изпитваше съчувствие към мъртвия мъж в стола, ярост към убийците, страх за бъдещето. В ума му те се бореха с още хиляда вероятности за това какво точно се беше случило и какво следва, какво следва, какво следва, вече не мисли, а просто влудяващ шум, като барака, пълна с лаещи кучета.

Дишай. Стъпка по стъпка.

Да намериш покой в хаоса. Не беше смелост, а инструмент, който се беше научил да използва също като оръжието или бронежилетката, умение, от което беше започнал да зависи и което бе практикувал толкова дълго, че можеше да го призове дори в разгара на всичко това.

Какво следва сега? , питаше се той.

Иди в полицията. Не си направил нищо нередно. Разкажи истината.

Само че това бяха отчаяни мисли, наивни и изпълнени с надежда. Съзнанието му се върна към кръвта, обагрила кожата на мъртвеца, и ивичестите следи, оставени от собствените му ръце и пръсти.

Не можеше да отиде в полицията, преди да вземе договора и цялата документация, която доказваше, че е имал разрешение да се намира в къщата.

Не трябваше да докосва нито тялото, нито ножа. Кръвта се сипеше на люспички от ръцете му, но той не съжаляваше, че се беше опитал да спаси мъжа.

Бивш директор на ЦРУ. Боже, в какво се беше забъркал?

Положи усилие да забави дишането си, докато то не стана спокойно и равномерно. Подреди мислите си и пое по внимателно начертан маршрут из обиколни пътища, докато не се увери, че не го преследват. Намираше се в Маклийн, Вирджиния, горска територия на богатство и власт от другата страна на окръг Колумбия през река Потомак.

Поне беше откраднал ключовете на онзи. Джипът, който караше в момента, можеше да му подскаже кой стои зад всичко това. Отвори жабката. Беше празна, с изключение на регистрационните документи и застраховката. Извади ги и ги огледа. И двете бяха на името на дружество с ограничена отговорност "Ей Ар Си Лизинг".

Ставаше дума за отлично режисирана екзекуция. Кражбата на ножа му, екипът в къщата – бяха от типа хора, които притежават уменията да натопят някого и смятат за необходимо да убият директор на ЦРУ. Само мисълта за това караше косъмчетата по ръцете и врата му да настръхнат.

Те не искаха той да обикаля на свобода. Беше човек с умения. Намерението им беше да го убият на място. Това щеше да е най-лесният начин да го натопят.

Щеше да обясни и наркотика в хирургическата ръкавица, какъвто и да беше той – с негова помощ щяха да ликвидират Ник без следи от борба, така че да могат да нагласят сцената на местопрестъплението. Сигурно щяха да представят нещата така, че той и пазачът са се избили, докато се е опитвал да избяга.

Не забелязваше някой да го следи, което обаче не означаваше, че не знаят къде се намира. Джипът можеше да има джипиес предавател, както често се случваше със служебните автомобили. Не искаше да остава без превоз, но трябваше да се отърве от тази кола.

Но първо да махне кръвта, която вече бе изсъхнала и се беше втвърдила по дрехите му. Завъртя волана надясно и забеляза обикновена дървена табела, която познаваше добре – "Парк "Люинсвил".

Преди идваше тук, за да тренира деца на футбол, сновеше напред-назад по страничната линия на игрището, викаше и се радваше заедно с майките и татковците.

Тоалетните бяха заключени, но фонтанът отпред работеше. Свали якето и ризата си, и двете пропити с кръв. Тениската му беше чиста. Наведе се и заплиска с вода лицето, врата и ръката си, отмивайки последните следи от живота на Уайдънър по тротоара.

По пътя се чуха автомобилни гуми. Вдигна глава, избърса водата от очите си и забеляза фарове между дърветата.

Върна се до джипа, качи се вътре и се сниши, съсредоточил поглед върху приближаващите фарове, от ярката им светлина не можеше да види нищо друго. Почака, затаил дъх, и те отминаха. Патрулка. Продължи напред към бейзболните игрища.

Погледна към футболните врати, чиито мрежи се развяваха на вятъра, и си пое жадна глътка въздух.