Часът на убиеца

4.

Как се обърка толкова тази нощ? През следващите часове на отчаяние този въпрос не излизаше от ума на Ник, докато отново и отново прехвърляше внимателно всеки момент, довел го до кабинета на Уайдънър, търсейки издайнически знаци, по които е можел да предвиди или да спре случилото се.

Но денят, чийто край завари Ник с онзи нож в ръка, започна съвсем нормално или поне каквото минаваше за нормално в неговия свят.

Мнозина бивши агенти на "Сикрет Сървис" се насочват към корпоративната сигурност, към охрана на известни личности и управление на риска в многонационални компании. Ник обаче си имаше свой малък бизнес, който движеше от премоделиран гараж в квартала "Шоу" в окръг Колумбия. Харесваше му да работи за себе си и сам да си поставя срокове. Репутацията му привличаше повече клиенти, отколкото смогваше да поеме, и затова можеше да си позволи да избира по-интересните предизвикателства.

Същата сутрин отиде по-рано в офиса със сандвичи за закуска за него и двайсет и седем годишната Дилия Тайран – инженера, който се занимаваше с технологичната и техническата част на работата. Беше единственият му служител, макар че я чувстваше повече като член на семейството.

До единайсет часа приключиха с разбора на плана за атака срещу дома на Уайдънър за трети и последен път.

Още преди единайсет и половина Ник беше в белезници, с ръце, вързани на гърба. Дилия го заключи като истинска професионалистка. Просто разпускаха, играеха със странен чифт белезници – искаха да проверят дали Ник ще успее да се измъкне от тях. Ключалките, сейфовете и оковите бяха част от работата. Дилия сякаш винаги разбираше кога шефът ѝ има нужда да излезе от ограниченото мислене, в което потъваше при планирането на задачите и поемането на различни роли.

Бореше се с едрата си фигура на футболен защитник, като се опитваше да прехвърли белезниците под краката си така, че да минат отпред. Подскачаше, дърпаше, усети ги да поддават при задните джобове на дънките му. Помръднаха още на два-три сантиметра, но той загуби равновесие и се наложи да се опре в стената.

– Милост? – предложи Дилия, застанала пред него с ръце на хълбоците, докато се тресеше от смях.

– Никога. Кой ги е произвел? – Той плъзна пръст по метала, потта около заключващия механизъм, търсейки отверстието за ключа, за да се опита да пъхне в него миниатюрен шперц.

– Щази. Един хакер, с когото се запознах на конференция, ми ги даде назаем. Не ги драскай, моля.

Дилия погледна встрани и челюстта ѝ леко увисна. Ник обърна глава.

На прага на отворената врата стоеше жена, скръстила ръце на гърдите, а на лицето ѝ се четеше смесица от загриженост и почуда, докато наблюдаваше необичайната сцена.

Дилия се наведе и се захвана да го отключва, а Ник се усмихна на гостенката. Името ѝ беше Александра Харт. Беше адвокат от "Аегис", фирма за лична охрана от висок клас с централи в Лондон и Ню Йорк. Бяха поели охраната на Малкълм Уайдънър и наеха Ник да проведе одита в имота му същата вечер.

Харт беше облечена в рокля от туид с къси ръкави, която откриваше горната част на ръцете ѝ и подсказваше, че пред тях стои отдадена спортистка. Косата ѝ, устните, позата ѝ – всичко беше стегнато и опънато в решителна красота.

– Идвам след минутка – обади се Ник.

Белезниците щракнаха и се отвориха. Той потърка китки и протегна ръка.

– Александра, заповядайте.

Тя стисна куфарчето си под лявата мишница и се здрависа с него, оглеждайки в същото време червените резки по кожата му, останали от белезниците.

– Освобождаване от неразрешени средства за задържане – обясни той. – Част от услугите, които предлагам.

– Разбира се – вдървено отвърна тя и извади папка. Ник винаги подписваше пълномощното лично. Съставяха се три екземпляра. След като си свършеше работата в дома на Уайдънър тази вечер и провереше колко точно уязвим е бившият директор, той щеше да опише всички слабости в доклад и да ги представи на Харт.

– Горя от нетърпение да разбера какво ще откриете – каза тя.

– И аз тръпна в очакване – отвърна Ник и сам се зачуди на официалния си тон. Беше твърде стар, твърде женен и твърде голям професионалист, за да се стъписа от една великолепна жена, но у нея имаше нещо друго, което го човъркаше, нещо, което се криеше под целия този външен вид на отдаден на работата си човек.

Ник проследи как тя излиза, а после се обърна и забеляза, че Дилия го гледа. Тя извъртя очи. Ник си погледна часовника. Бяха напред с графика. Той отново посочи към белезниците.

– Хайде пак – подкани той. – Почти успях, нали?

Дилия присви болезнено очи и размаха ръка във въздуха.

– Почти е твърде снизходително. Знам, че и преди сме го нищили, но ще ти кажа само една дума.

– Млък.

– Йога! – заяви тя и щракна белезниците около китките му.

Освободи се от тях след осем минути.

Толкова. Обикновен ден. Хубав. Нито знак за предстоящата буря.

В шест часа Дилия си отиде вкъщи, след като приключиха с подготовката на оборудването. Ник обичаше да прави последната проверка сам, потънал в тишина, преминавайки през цялата операция секунда по секунда в съзнанието си.

Беше готов. Извади ножа от канията и го постави в най-горното чекмедже на бюрото си, след което отиде до сейфа, където държеше пистолета си. Провери веднъж, а после още един път, че пълнителят на неговия "Смит и Уесън" е празен, а патронникът – чист. Остави патроните в сейфа заедно с копие от пълномощното, в случай че нещо се обърка.

Сложи документите в джоба си и въоръжен с празни кания и пистолет, заключи и излезе. Пикапът му беше паркиран отпред. Запали и потегли към дома на Малкълм Уайдънър.