Часът на убиеца

48.

Онази нощ преследваше Сам като сянка през целия му живот. А най-извратеното беше, че почти не я помнеше. Купонът се вихреше в къщата на семейство Уитли на Източния бряг, по-скоро курорт, отколкото втори дом – десет акра имот, включващ основната къща и още две за гости, скрити на частното полуостровче към него, което навлизаше остро в залива Чесапийк.

Четвърти юли се празнуваше у Уитли още от гимназията. Беше традиция, а играта по надпиване на име "състезание с лодки" беше основен обичай. Стотина от най-добрите и най-големите умове на Вашингтон се нареждаха от двете страни на дълга редица сгъваеми маси. Започваше се от единия край с тост. Играчите, застанали лице в лице, трябваше да изпиват чашите си, да ги обръщат с един пръст, а после следващият да продължи, и така до края на редицата.

Всички бяха замаяни. През онази вечер Сам беше на двайсет и пет, тъкмо завършил право, работеше в Конгреса, но като нищо можеше и да е на седемнайсет, в славните дни на юношеството. Купонът изобщо не се беше променил. От края на дока се пускаха фойерверки, а в някакъв момент Джон Каръл винаги се озоваваше на балкона на втория етаж по боксерки с американското знаме и предприемаше самоубийствен скок в басейна.

Приятелите на Сам искаха само да се натряскат, да се видят със стари дружки и да пушат пури до водата, но той самият прекара половината вечер в разговори с една млада жена – Катрин Уилсън, след като се оказа, че тя е застанала срещу него по време на пиянската игра.

Все още беше колежанка, в предмедицинска програма на "Принстън", а и беше учила в Националната катедрална школа срещу "Сейнт Олбънс", макар и пет години след него. Беше тиха и се смълчаваше още повече с разгара на купона, макар смехът ѝ да идваше внезапно – силен и спонтанен.

После старите му приятели от отбора по лакрос го извикаха за снимка до пристана. Някой подаде бутилка хаитянски ром, докато от колоните дънеше звънтящата китара на Том Пети. Катрин се измъкна, а до водата той загуби представа за времето.

По-късно я видя да влиза вътре, но дотогава вече беше под влияние на алкохола, нощта беше напреднала в спомените му, образите – странно черно-бели, неспокойни, неясни, някои моменти липсваха, а някои бяха кристално ясни, като ням филм, оплетен в макарите на прожекционния апарат.

Видя я горе през прозореца, щорите се спуснаха, а светлината угасна. Явно си лягаше рано. Бъдещ медик. Не издържаше на алкохол. Най-добрата му възможност му се изплъзваше. Но и нещо повече. Той я харесваше.

Помнеше, че по-късно легна на дивана в една от къщите за гости, после си тръгна оттам като сомнамбул, със замъглено съзнание, на ръба на припадъка, желанието му – взело връх над разума, в търсене на още неприятности, още една бутилка, още някой буден.

Озова се в основната къща, на горния етаж, подпрял ръка на тапета с флорални мотиви, за да не падне. Сякаш дишаше под пръстите му. Беше в стаята в края на коридора, където спеше Катрин, а лицето ѝ беше съвършено на бледата лунна светлина, проникваща през щорите. Той легна на леглото, усети извивката на тялото ѝ, красивото S, опряно в гърдите му.

После всичко стана много динамично. Неясно колко време след като беше легнал до нея, тя се изправи в леглото, ръцете ѝ бяха върху него. Опитваше се да го отблъсне, за да избяга, дръпна се назад от края на леглото, падна, удари се в нощното шкафче, после в пода.

Озова се върху нея, опитваше се да я накара да млъкне. От гърлото ѝ се чу странен звук. Сигурно се е боял да не привлече внимание. Макар че вероятно е бил толкова замаян, че все още е искал да спи с нея – тази представа беше толкова срамна, че винаги се опитваше да я изтласка, щом се завъртеше в съзнанието му. Тялото му беше отпуснато с цялата му тежест върху гърдите ѝ, а ръката му остана върху устата ѝ, леко, много леко, макар и сам да не знаеше за колко време.

Тя беше притихнала, неподвижна.

Той се надигна, подпрян на една ръка.

– Кати? – каза той, но тя не отговори. – Катрин? – Всъщност нищо не се беше случило, нищо непростимо. Това си беше помислил в онзи момент. Беше твърде пиян, за да стигне толкова далеч.

Тя не помръдваше.

– Ей – повика отново и прокара ръка по косата ѝ, след което усети болка по пръста си. Пресегна се и запали лампата. Тогава забеляза парчета китайски порцелан по пода, някакъв съд, който бяха съборили от зеления мрамор на нощното шкафче в боричкането.

Той лапна пръста си, от който едва беше покапала капка кръв, но когато погледна надолу, забеляза червените ивици по бузата и устните на момичето. Няколко парчета бяха надрали шията ѝ.

Усети, че му се гади, но успя да преглътне. Загледа гръдния ѝ кош, надявайки се той да се раздвижи. Олюля се, погледна към вратата, после обратно. Беше твърде пиян, за да направи друго, освен да я нарани. Излезе в коридора да търси помощ или да избяга, и той не знаеше какво. Нямаше никого.

Беше в капан в тази стая с бездиханното момиче. В този миг, дори през черната мъгла, омотала съзнанието му, той разбра, че с живота му е свършено. Всичко, което му беше дадено на златен поднос – парите, възможностите, приятелите, работата, всичко беше загубено. Щеше да се превърне в срама, в петното на семейството. Баща му е бил прав, през цялото време е бил прав. Не заслужаваше да носи името им. Роден да бъде на трето стъпало и твърде мекушав, за да стигне до първото.

Върна се в стаята с треперещи ръце. Дишаше учестено и плитко.

Зад гърба му се чу глас:

– Сам, добре ли си?

Дейвид Блейкли стоеше на прага. Беше видял всичко – тялото ѝ, лицето ѝ. Щеше да се сети, да разкаже на някого, на полицията.

– Сам?

– Прецаках се, Дейвид – каза и му показа ръцете си. Едната му длан беше червена. – Трябва да ми помогнеш.

Дейвид запази спокойствие.

– Сам. Искам да излезеш, да отидеш в къщата за гости и да си легнеш.

– Ами това…

– Сам. – Дейвид сложи ръце на раменете му. – От този момент зависи целият ти живот. Знам, че си пиян, но трябва да ме послушаш. Тръгни по коридора, излез отзад, легни си. Аз ще се погрижа за това.

– Дейвид, аз не исках…

– Сам, върви.

Остави Дейвид в онази стая. Никога не говориха за това, което направи. Сам винаги се беше подигравал на Дейвид зад гърба му, момчето от Джърси, настървено да стане част от този свят, баща му – прост строителен магнат, който не спираше да говори кое колко струва, когато гостуваха у родителите му през уикендите. Но в онази стая Дейвид Блейкли рискува всичко за него.

Сам не знаеше от какъв сбъркан свят беше дошъл Дейвид, свят, който го беше научил да се справя с подобен кошмар. Но беше благодарен.

На сутринта една от сестрите Уитли намери тялото на Катрин. Не беше останала и следа от кръвта на Сам, но на пода имаше празна бутилка от "Столичная". Сцената в спалнята разказваше история – момиче, което се опитва да не остава по-назад от другите, прекалило с пиенето и припаднало. Комбинация от удара в главата при падането и алкохола в кръвта, който затруднил дишането и потиснал сърцебиенето. Изглеждаше като нещастен случай.

Въпреки това Сам прекара следващите шест месеца в очакване полицията да го потърси, да почука на вратата, но това така и не се случи.

Смъртта на Катрин обаче беше набързо покрита. Беше срам за семейството ѝ. Те познаваха Уитли, които пък познаваха местната полиция. Нещата бяха свършени тактично, бегло разследване и приключване на случая. Никой не искаше провеждане на токсикологичен скрининг и нито дори дума да се отвори за намесени наркотици, нищо че се бяха подмятали навсякъде по време на купона. Половината вашингтонски елит имаше деца в тази къща и много добре знаеше как един такъв скандал може да съсипе живота им завинаги, дори само близостта до него, само отсянката му.

Беше трагедия, и то неподходяща за прочувствена реч. Семействата я забулиха, а Катрин Уилсън просто изчезна от историята.

Самият Сам допусна да повярва на официалната версия, остави истината да се разпадне като стара филмова лента, забравена на рафта. Дейвид Блейкли никога не повдигна въпроса. Това никога не се беше случвало, избледня и изчезна заедно с останалите тайни на Вашингтон.

Само че някой го беше видял. Ема Блеър. Дори не си спомняше да я е засичал там, сигурно го беше забелязала да се качва по стълбите или да влиза в стаята, или пък да излиза оттам в онези отчаяни моменти, след като Катрин беше спряла да диша.

Ема пазеше видяното през всичките тези години. Какво се е променило? Дали е гледала Сам по телевизията, когато започнаха предположенията за президентската му кампания? Може би не е успяла да понесе мисълта да види мъжа от онази нощ на най-високото място в държавата? Преди месец започна да задава въпроси, да търси помощ, да гради версията си. Щеше да проговори. Затова Дейвид Блейкли отново помогна на Сам.

Истината остана погребана двайсет и пет години, но си пробиваше път през пръстта към белия свят. Ник Авъроуз още беше на свобода. Половината вашингтонски отдел на ФБР копаеше около смъртта на Уайдънър.

Миналото го застигаше.

Не заслужаваше нито Сената, нито президентската позиция. Не заслужаваше живота си. Беше отнел този на младата жена.

Не беше произнасял името ѝ от онази нощ.

– Катрин – промълви той.