Часът на убиеца

79.

Ник крачеше напред-назад и се опитваше да запази топлината на тялото си. Колко време щеше да им трябва на Джеф и хората му да разберат, че тя е тук? Забеляза фаровете на джип, който спираше на паркинга, и стисна пистолета.

Когато приближи, успя да го види по-добре – бял пикап, а зад волана млада жена, навярно колежанка. Леко си отдъхна и се обърна към вратата на болницата в момента, в който тя се отвори.

Беше полицаят от чакалнята, придружен от двама болнични охранители, и двамата въоръжени. Ник прецени възможностите си и взе мигновено решение. Вече беше забелязал патрулната кола, паркирана на трийсетина метра от тротоара. Имаше само един полицай. Това беше добре.

Нямаше да убива трима души за това, че си вършат работата, а ако се опитаха да го задържат, най-лесният начин да избяга беше от белезниците на задната седалка на онази патрулка. Пристъпи встрани и дискретно захвърли пистолета и заглушителя в храстите, после се отдалечи.

– Ей, господине!

Той не спря.

– Спрете!

Вече имаше директна заповед от правоприлагащ орган. Времето за игри беше свършило. Спря и се обърна.

– Вие ли бяхте с жената, която постъпи току-що? Инцидентът от улица "Уотър"?

– Тя добре ли е?

– Била е простреляна.

– Добре ли е?

– Как я открихте?

– Не искам да имам нищо общо с това. Намерих я. Помогнах ѝ. Това е. Можете ли да ми кажете как е?

В лицето му светна фенерче. Знаеше, че прилича на скитник.

– Как се казвате?

Ник беше оставил документите си в колата на Али. Не искаше да излиза в която и да е система, не искаше да води преследвачите си тук. Полицията със сигурност разполагаше с името и описанието му. Вероятно беше хубаво, че в момента беше почти неузнаваем след всички премеждия.

– Не искам да се забърквам.

Светлината се отклони. Полицаят стоеше на няколко метра от него, изтеглил ръката си назад, на сантиметри от дръжката на пистолета.

– Разполагате ли с документ за самоличност?

– Не.

– Защо?

Ник вдигна ръце, показваше, че не е заплаха.

– Може ли да ми кажете дали ще оживее? – Не беше сигурен дали това нямаше да влоши положението му, но не можеше да се стърпи. Трябваше да разбере.

Полицаят го огледа оценяващо.

– Обърнете се – нареди той.

– Защо?

– Обърнете се. – Полицаят сложи ръка върху пистолета си. Ник се подчини. Белезниците не бяха кой знае какъв проблем. Гривните щракнаха на китките му, а служителят го заведе до патрулката и го сложи да седне отзад. Двамата охранители се отдалечиха.

Остана сам. Добре. Полицаят беше спокоен. Точно това му трябваше.

Ник се облегна във виниловата седалка и задиша плитко – миризмата на повръщано и страх винаги надделяваше на задната седалка на полицейските патрулки. От предната част на колата го делеше стоманена решетка. Полицаят затвори вратата и го заключи.

Видя, че говори по радиостанцията, застанал на няколко крачки от колата. Полицаят стисна устни толкова силно, че вече не се виждаха. Лоши новини.

Ник се нуждаеше само от минутка насаме. Мъжът беше единственият на служба в момента. Щеше да се върне в болницата да разпита сестрите и да научи повече. Щеше да има възможност за това.

Вратата на шофьорското място се отвори, полицаят седна зад волана и започна да въвежда нещо в мобилния информационен терминал. Устройството беше обърнато настрани и не се виждаше какво пише.

– Нека започнем отначало. Как я намерихте?

Ник не отговори. Можеше да изкара този новобранец от нерви. Не откъсваше поглед от входа на паркинга.

– Само няколко прости въпроса и ви пускам.

Мълчание. Полицаят го изгледа лошо и продължи да въвежда нещо в терминала, да търси. Ник оглеждаше всички входове и изходи. Не му се случваше за пръв път да извършва наблюдение от патрулна кола, макар че белезниците бяха новост в тази ситуация.

В края на пътя се появиха фарове. Черен "Събърбън". Спря съвсем близо до входа на болницата. Отвътре излязоха двама души.

Бяха пристигнали.

Сърцето му сякаш спря да бие в гърдите. Приведе се към решетката.

– Трябва да знаете едно нещо – обади се Ник. – Ако е още жива, не е в безопасност. Каза ми това, докато я карах насам. Който и да е стрелял по нея, ще я намери и ще се опита да я убие.

Полицаят го погледна в огледалото.

– Има нужда от охрана – каза Ник.

– От вас?

– Не.

– Затова ли не говорите? Знаете кой е извършителят?

– Ще я убият. Влезте вътре. Пазете я. Те идват.

Ник изви глава встрани, видя светещия текст на информационния терминал, прочете съобщенията, които се отразяваха в страничния прозорец. Имаше повикване с описание. Неговото описание. А надолу забеляза изображение – негова стара паспортна снимка от времето в "Сикрет Сървис".

– Моля ви – каза той и стисна зъби, докато се опитваше да се овладее и да не се стовари с цялото си тяло в решетката от ярост и отчаяние, хванат в капан тук, докато онези убийци се приближаваха към Дилия.

Полицаят преглътна и го погледна в очите.