Часът на убиеца

23.

Грей прекоси подземния гараж на Дейвид Блейкли, подминавайки мерцедеса и аудиото. Вратата към къщата беше отворена. Дейвид стоеше, облечен в спортната си тениска на "Джорджтаун", мокра покрай врата от усилие.

Махна на Грей да влезе.

– Чист ли си? – попита Дейвид.

– На сто процента.

Дейвид преглеждаше обезопасения си телефон, докато подминаваха прожекционната зала, вървяха по дългия коридор и завиха надясно към фитнеса. Къщата беше шедьовър на модернизма, цялата в стъкло, бетон и остри ръбове, построена на стръмен склон в горите над Потомак.

След като влязоха, Дейвид затвори и заключи вратата на фитнеса. На един телевизор вървеше "Блумберг", на друг – Си Ен Ен. Трети показваше финансовата информация, която течеше на черен фон.

Дейвид скръсти ръце. Грей никога не го беше виждал облечен в друго освен костюм и се изненада от силата му, от мускулите на ръцете, които изпъкваха като стоманени въжета под кожата му.

– Всичко готово ли е с компютрите на Авъроуз?

– Да. Няма пропуски.

С Дейвид се бяха подготвили за всякакъв развой на събитията, дори за бягство на Авъроуз от къщата на Уайдънър. Разполагаха с всички механизми за натиск срещу него, а бягството му и последните му отчаяни ходове само засилваха впечатлението, че е виновен.

Грей не смяташе, че Авъроуз ще се обърне към полицията, не и с всички доказателства срещу него, а и не беше в характера му. При все това с Блейкли си имаха източници и в органите на реда. Бързо щяха да разберат, ако се насочеше към тях. Имаше начин да го хванат натясно, дори да избереше този път.

– Какъв е следващият му ход? – попита Дейвид.

– Ще се опита да намери Александра Харт. Това е единствената връзка между него и нас. Тя не е в апартамента.

Дейвид затърси нещо в телефона си. Обърна се с лице към Грей и цъкна на екрана. Започна видео. Беше запис от охранителна камера, инсталирана в луксозен апартамент.

Грей наблюдаваше жената, известна под името Александра Харт, да излиза от спалнята, отправила се към входната врата с голяма чанта на рамо. Някога беше актриса, но сега работеше за Дейвид Блейкли като шпионин. Имаше дарбата да печели доверието на хората.

Дейвид ѝ плащаше чрез едно от фиктивните си дружества, част от мрежа фирмени групи с неясен капитал, политически комитети и корпорации с ограничена отговорност, които изграждаха политическата му машина. Беше я настанил в този апартамент.

Грей вдигна поглед от телефона.

– От кога е записът?

– Полунощ.

– Тя ще създава ли проблеми?

– Възможно е. След като избухне лавината от новини за случилото се с Уайдънър, ще разбере, че е била част от играта. Всичко зависи от това колко е силна и колко напрежение може да понесе.

– Трябва ли да изчезне?

Дейвид се замисли.

– Ще видим. Тя идва и си отива. Опита се да ми се обади. Ще говоря с нея и ще опипам почвата. Твърде умна е, за да се изправя срещу нас.

Телефонът на Дейвид избръмча. Той вдигна ръка и пристъпи встрани, за да провери съобщението.

Блейкли можеше да направи така, че Александра да изчезне. Можеше да накара да изчезне какво ли не. Това беше източникът на неговата власт и причината неговите кандидати винаги да печелят. Беше много повече от посредник и отговорник по решаване на проблемите. Беше създател на крале. Защото пазеше тайните им. Защото можеше да накара миналото да изчезне или да го използва като оръжие за унищожаване на опонентите. Затова държеше жена като Александра в обкръжението си. Тя беше способна да се сближи с всекиго, да стане най-добрата му приятелка, фантазия или каквото се налагаше. Работата на Дейвид не беше изнудване, а тъкмо обратното – вярност и защита.

Грей беше завладян от това умение, изучаваше го, искаше част от него за себе си. Веднъж си беше задавал въпроса от колко пари Всъщност има нужда човек, колко къщи са достатъчно. Но този тип богатство не опираше до лукс, ставаше дума за власт, каквато Дейвид притежаваше, абсолютната власт да правиш каквото пожелаеш, да вземаш каквото пожелаеш, без да отговаряш за последствията.

Наблюдаваше Дейвид в действие, застанал до пейката. Ник Авъроуз беше просто поредната задача, която трябваше да се отметне преди разсъмване, хладнокръвно, стъпка по стъпка.

Блейкли разполагаше със своята армия от адвокати с хонорари от осемстотин долара на час, със своите крепости, съградени от споразумения за конфиденциалност и десетилетия внимателно събирани тайни. Можеше да застави или да купи мълчанието на всекиго. Имаше своите съюзници във всяка медийна империя, които му помагаха да потуши някоя история в зародиш или да я насочи към определен противник.

За крайните случаи разполагаше с Грей, човешкия клавиш за изтриване. Защото някои хора не играеха по неговите правила. Хора като Малкълм Уайдънър, когото никой не можеше да повали на колене. Или Ема Блеър, жената, която започна цялата тази работа и застраши империята, построена от Дейвид Блейкли през последните двайсет и пет години.

Грей си я представяше съвсем ясно, сякаш в този момент тя стоеше до тях в стаята. Сигурно беше метър и шейсет и пет на бос крак. Петдесетина килограма. Само че едва не му счупи проклетия нос, докато я залавяше.

Ема Блеър. Малкълм Уайдънър. Понякога просто заплахата беше достатъчна да накара някого да замълчи, а понякога само ножът вършеше работа. Някои хора отказваха да правят компромиси. А така трудно се оцеляваше в този град.

Дейвид мушна телефона в джоба си и отново се обърна към Грей.

– Какво следва? – попита той. – Трябва да тръгвам.

– Авъроуз ще направи всичко възможно да открие Александра Харт. Можем да я използваме.

– За да го очистим?

Грей кимна.

– Уведоми ме веднага щом разбереш къде е тя. Ще бъда наблизо и ще я държа под око. А ако тя забележи нещо, накарай я да ми се обади, да изпрати сигнал. Но си имам и други начини да стигна до него. Ще се погрижа.

– Каквото и да правиш, искам да е чисто.

– Така ще е.