По следите на злото

99

Идеята за елек с експлозиви беше започнала да се оформя в главата му преди три години, след като разбра, че бягството от федерален затвор на ФБР не е невъзможно, както мислеше. И от онзи момент нататък Лушън започна да обмисля различни сценарии, търсейки план, който да осъществи.

Самата идея не беше толкова сложна. Първо, трябваше да вкара Хънтър сам в изолирана, слабо осветена стая, за предпочитане някъде извън града или в покрайнините. Липсата на светлина в помещението беше съществено важна, за да проработи планът му. На второ място идваше говоренето. Очите му, поведението и думите трябваше да бъдат достатъчно убедителни, така че Хънтър да повярва, че Лушън е готов да умре, че е доволен от работата си на този свят, че няма да прекара остатъка от живота си в бягане и криене и че никога няма да се върне в затворническа килия. А Лушън знаеше, че отлично умее да говори убедително.

Последната и най-важната част на целия план, разбира се, беше експлозията. Лушън трябваше да изчисли скоростта, силата и разстоянието, което ще измине взривната вълна, колкото е възможно по-точно, за да не бъде ранен, и това зависеше само от едно — разстоянието между него и бомбата.

Бомбата не беше прикрепена към тялото му. Експлозивите в елека му бяха фалшиви. Телефонът в джоба му беше истински, но пръчките "пластичен експлозив" бяха направени от пластилин. Елекът с истинските експлозиви се намираше пред него, на пет крачки зад мястото, където стоеше Хънтър, и на петнайсет крачки от Лушън. Беше прикрепен към тялото на друг човек, съвършено непознат, когото Лушън отвлече от улицата преди два дни. Мъжът приличаше на него по ръст, тегло, телосложение, възраст и етнически произход, въпреки че нищо от това не беше важно. Стига Лушън да пресметне правилно с каква температура и колко дълго ще горят пламъците в офиса, криминалистите нямаше да могат да извлекат ДНК от фрагментите от кости, които евентуално биха намерили след експлозията. Лушън го знаеше със сигурност.

Взривът и силната горещина, произведена от ударната вълна и горящия бензин, щяха да унищожат напълно меките тъкани на непознатия — кожата, мускулите, плътта, сивото вещество… всичко. Тъй като бомбата беше в пряк физически контакт с тялото, щяха да останат само фрагменти от твърди тъкани (кости и зъби), но за по-сигурно Лушън вече беше извадил зъбите на непознатия.

Точността на ДНК, извлечена от обгорели фрагменти от кост, зависеше изключително от състоянието им на разрушение, причинено от огнената стихия. При човешката твърда тъкан има пет състояния — добре запазена, полуизгоряла, обгоряла до черно, обгоряла до синьо-сиво и обгоряла до синьо-сивобяло. При последните две състояния — обгоряла до синьо-сиво и до синьо-сивобяло — точното увеличаване на генетичните маркери на практика става невъзможно, тъй като фрагментите изгубват характеристиките си и стават изключително уязвими на замърсяване.

Лушън трябваше само да се погрижи фрагментите на костите на непознатия да горят достатъчно дълго, за да бъдат категоризирани като обгорени или до синьо-сиво, или до синьо-сивобяло. Това беше главната причина за разпръснатите из стаята галони бензин.

След като изчисли всичко и го постави на мястото му, за Лушън остана последният проблем — как да се измъкне жив от стаята. Как да избяга от огнения ад, в който щеше да се превърне офисът на втория етаж?

Отговорите на тези въпроси можеше да се намерят в едно елементарно условие — Лушън трябваше да се измъкне от стаята, не Хънтър. Ето защо бяха толкова важни позициите на двамата. Затова Лушън трябваше да държи скрита в сянка по-голямата част на офиса и затова каза на Хънтър да спре на определено място, когато той стигна точно там, където го искаше.

На шест крачки зад Лушън и малко вляво от него беше аварийният изход, скрит зад няколко картонени кашона. Не беше необходимо Лушън да го прави. Изходът вече съществуваше, защото такива бяха разпоредбите за безопасност на правителството. Щом складът имаше офис на два етажа, можеше да му разрешат да работи само ако отговаря на изискванията за безопасност, и собствениците ги бяха изпълнили.

Външната метална врата зад Лушън водеше до аварийните стълби в задната страна на склада. Вратата имаше ниво трийсет на противопожарна устойчивост. Това означаваше, че е направена да устои на силен пожар в продължение на трийсет минути. Лушън беше изчислил точно колко пластичен експлозив да използва и в каква посока да го насочи, така че ударната вълна да е изгубила повечето си мощ, когато стигне до аварийния изход, който се намираше на двайсет и една крачки от епицентъра на взрива. Стига да е от другата страна на вратата, когато експлозивите в елека се взривят, Лушън нямаше да пострада, но как можеше да стигне до вратата, ако беше с лице към Хънтър и Хънтър беше онзи, който щеше да активира детонацията на експлозива в елека?

Отговорът отново не го затрудни особено много, защото кой казва, че детонацията на експлозива в елека трябваше да се случи незабавно след натискането на бутона за обаждане?

Пет секунди — само толкова бяха необходими на Лушън, за да се обърне, да преодолее разстоянието до аварийната врата, да мине от другата страна и да я затвори. Знаеше го, защото го беше упражнявал много пъти.

Ето защо не беше трудно да програмира забавяне между получаването на обаждането от приемащия телефон в елека с експлозивите и активирането на детонацията.

Накратко, целият замисъл беше елементарен — Хънтър щеше да натисне зеления бутон, но експлозията нямаше да последва веднага. Лушън моментално щеше да се обърне и да хукне към вратата и пет секунди по-късно щеше да бъде в безопасност.

БУУМ!

Всичко останало вече не го интересуваше.