По следите на злото

8

Веднага щом вратата се затвори зад Кенеди, Гарсия се обърна към Хънтър.

— Ти и аз — каза той и посочи с показалец първо Робърт и после себе си. — Трябва да поговорим.

Хънтър се съгласи, като кимна, и седна зад бюрото си.

Карлос остана прав.

— Е, целият съм в слух. Кой, по дяволите, е Лушън Фолтър? — Той вдигна дясната си ръка. — И моля те, зарежи глупостите от сорта "зло в човешка форма".

Робърт се облегна назад на стола, сложи лакти на облегалките за ръце и сключи пръсти пред брадичката си. Знаеше, че няма да се измъкне лесно.

— Предполагам, че искаш дългия вариант.

— Имам цял ден — отвърна Гарсия.

Хънтър се замисли, сякаш искаше да избере точните думи, с които да опише какъв е в действителност Лушън Фолтър. Повдигна рамене и започна да обяснява:

— Лушън Фолтър е един от най-интелигентните хора, които съм срещал. Той е самодисциплиниран, решителен, съсредоточен, изобретателен, много способен, абсолютен майстор в психологическото манипулиране и измамите и на всичкото отгоре, Ейдриън не лъжеше — Лушън наистина е чисто зло.

Гарсия все още не изглеждаше смаян.

— Срещали сте се? Кога?

Хънтър се поколеба за частица от секундата.

— Когато бях на шестнайсет години.

Безучастното изражение на лицето на Карлос се превърна в пълна изненада.

— Какво? На шестнайсет?

Робърт кимна.

— В първия ми ден в университета "Станфорд". Двамата бяхме в едно общежитие, в една стая.

Челюстта на Гарсия увисна почти до пода от почуда.

— Мисля, че е по-добре да седна. — Той се подпря на бюрото си.

— Също като мен — продължи Хънтър — Лушън следваше психология.

Съдейки по блуждаещия израз в очите на Робърт, Карлос разбра, че спомените му са го отвели назад във времето в онези студентски дни, и зачака.

— Веднага се сприятелихме — добави Хънтър. — Не го очаквах.

— Какво искаш да кажеш?

Робърт повдигна рамене.

— Той се държеше дружелюбно.

Гарсия се намръщи.

— И това те изненада?

— Донякъде, да.

— Защо?

— Както казах, бях на шестнайсет, когато започнах да уча в университета — обясни Хънтър. — Това означаваше, че съм поне две години по-малък от всички останали. Като младеж, не бях физически активен. Не си падах по спорта, физическите упражнения и други такива неща. Бях кльощав и тромав и се обличах много различно от повечето студенти в "Станфорд" по онова време.

— В какъв смисъл различно?

— Бяхме много бедни — отговори Робърт. В тона му не прозвуча никакво извинение. — Повечето ми дрехи бяха от магазини за втора употреба. Много от тях всъщност не ми бяха по мярка, но само това можехме да си позволим. — Той се усмихна. — Носех скъсани джинси, когато скъсаните джинси не бяха на мода, и карирани ризи, преди гръндж рокът да ги направи популярни. — Хънтър погледна Гарсия и повдигна вежди. — И така, бях по-малък от повечето, комично кльощав, зубрач и носех предимно скъсани дрехи, които не ми бяха по мярка. — Робърт даде на партньора си малко време, за да си го представи. — Схващаш ли картинката? Аз бях магнит за присмех и подигравки, Карлос.

Съдейки по външния вид и телосложението на Хънтър в момента, Гарсия никога не би предположил, че Робърт е бил кльощаво хлапе. Той изглеждаше по-скоро като капитан на отбор по борба или университетски шампион по бокс.

— Тогава Лушън беше на деветнайсет — продължи Хънтър. — Обичаше спорта и тренираше най-малко пет пъти седмично. Той беше идеалният образ на здравеняк, който би искал да тормози някой като мен. — Робърт се усмихна при спомена. — Помня, че за пръв път влязох в стаята си в общежитието, носейки кашон с учебници и чанта с всичките ми дрехи. Лушън беше на пода и правеше лицеви опори.

— Колко тъжно — отбеляза Гарсия.

— Веднага щом го видях, се приготвих за онова, което бях сигурен, че ще последва. — Хънтър поклати глава. — Но така и не се случи. Лушън не подметна колко съм кльощав или колко окъсани са дрехите ми, или какъв съм зубър на вид. Не подхвърли никакви язвителни забележки. Никакви подигравки, никакви шеги… нищо. Дори ми помогна да внеса нещата си.

— Не знаех, че са те тормозили като малък — рече Карлос.

— Трудно е да го избегнеш, когато изглеждаш като мен по онова време. Толкова бях свикнал с това, че си помислих, че Лушън пази гадостите за по-късно. Отначало се прави на готин… спечелва доверието ми, но след време ще ме засипе с подигравки, шеги, физическо малтретиране, унижение… каквото се сетиш.

— Това обаче не се случи.

Хънтър отново поклати глава.

— Не. Всъщност Лушън ме спаси два пъти, когато други студенти се опитаха да ме нападнат. Той ме убеди да се запиша на уроци по бойни изкуства и ми даде съвети как да тренирам, как да се храня и как да натрупам мускули. Общо взето, Лушън беше най-добрият ми приятел през студентските години.

Гарсия имаше такъв вид, сякаш беше пропуснал нещо.

— Малко съм объркан, Робърт. Няколко пъти чух, че този тип Лушън е олицетворение на злото, но човекът, когото ти описваш, ми се струва доста свестен.

— Това е един от номерата му, Карлос. Измама. И Лушън е най-добрият в тази област. — Хънтър замълча, преценявайки следващите си думи. — Няма потвърден брой и не знам дали някога ще има, но се предполага, че Лушън е убил повече от сто души.

Сега вече Гарсия се смая.

— Какво? — стъписа се той, макар да знаеше, че Робърт никога не би се пошегувал с такова нещо. — Но това го прави един от най-продуктивните серийни убийци в историята на САЩ.

— Да, така е — съгласи се Хънтър.

— Тогава как така не съм чувал за него?

— Никой не е чувал за него. Никой не знаеше кой е Лушън Фолтър и какво прави, докато ние не го хванахме преди няколко години.

— Ние? — На лицето на Карлос отново се изписа озадаченост. — Как така ние?

— Аз помагах на ФБР и НЦАНП.

— Кога е било това?

Хънтър въздъхна.

— Преди три години и половина.

— Преди три години и половина? — Видът на Гарсия стана още по-озадачен. — Но ние сме партньори от десет години, а аз изобщо не си го спомням.

Робърт не каза нищо.

— Къде съм бил? — попита Карлос.

— На почивка.

— На почивка… — Гарсия млъкна и се намръщи, когато споменът рязко изплува от паметта му. Преди три години и половина, след като приключиха разследване на сериен убиец, което едва не отне неговия живот и живота на съпругата му Ана, капитан Барбара Блейк заповяда на Хънтър и Гарсия да си вземат две седмици отпуск. Карлос заведе Ана в Ню Орлиънс, а Робърт трябваше да замине за Хавай. Гарсия си спомни, че двамата с Хънтър се срещнаха отново, след като със съпругата си се завърна от Луизиана. В същия този кабинет. Карлос си спомни разговора им дума по дума.

— Нямаш слънчев загар като на човек, който се връща от Хавай — беше казал Гарсия и се бе намръщил на партньора, си. — Ходи на почивка, нали?

— Донякъде — беше отговорил Хънтър.

— И какво означава това?

— Взех си отпуск, но не заминах за Хавай — беше обяснил Хънтър.

На Карлос това му се беше сторило малко странно, защото знаеше колко много иска Робърт да посети Хавай, но досега не бе имал възможност.

— На никакво по-особено място. Бях на гости на един приятел на изток.

Гарсия не беше настоял за повече информация, но сега всичко придоби смисъл. "На гости на един приятел" означаваше Ейдриън Кенеди, а "на изток" — Куонтико, Вирджиния.

— И каква беше тази почивка "донякъде"? — недоверчиво попита Гарсия. — Отиде в Куонтико да помогнеш на ФБР?

— Не ми дадоха голям избор, Карлос — обясни Хънтър. — Бях си приготвил багажа и бях готов да тръгна, когато ми се обади нашият капитан.

— Обадила ти се е капитан Блейк?

— Точно така — потвърди Хънтър. — Тя ми каза да дойда тук. Възникнало нещо много важно, което не можело да чака. Дойдох тук и Ейдриън Кенеди беше в кабинета й. Беше долетял чак дотук, защото ФБР случайно арестувало някого в Уайоминг, който може да е свързан с двойно убийство.

— Случайно?

Робърт кимна.

— Вследствие на странно произшествие.

— Става все по-хубаво с всяка секунда — рече Гарсия и седна зад бюрото си. — Е, добре, нека чуем всичко от началото.