По следите на злото

35

Лушън хукна надолу по ескалатора в Юниън Стейшън и се качи във влакчето на метрото няколко секунди преди да се затворят вратите. Застана вътре леко задъхан, с раница, преметната на дясното рамо, и се вгледа в перона, който бавно се отдалечаваше. Все още мислеше за възрастния мъж, внуците му и как момчето, което отиде в тоалетната, никога няма да разбере какъв голям късмет е извадило.

Трябва да си благодарен, хлапе, помисли си Лушън. Защото разписанието на метрото току-що те спаси.

Отначало той се опита да отрече пред себе си защо сцената в чакалнята на гарата му беше въздействала по този начин, но дълбоко в душата си знаеше причината. Възрастният мъж му напомни за дядо му — единствения човек в семейството му, с когото се спогаждаше.

Лушън беше роден в богато семейство. Баща му, Чарлз Фолтър, беше адвокат, който имаше преуспяваща кантора в Денвър, Колорадо. Майка му, Мари-Ан Фолтър, беше дъщеря на едни от най-богатите фермери в Уайоминг, но въпреки всичките пари и лукса детството на Лушън съвсем не беше щастливо.

Баща му не даваше пет пари за семейния живот и прекарваше почти цялото си време на работа, или поне така твърдеше, включително уикендите. Сутрин излизаше рано, преди Лушън да стане, и дори да се върнеше у дома същия ден, което не се случваше често, си идваше късно нощем, много след като синът му си беше легнал. Когато беше дете, Лушън не виждаше баща си по цели седмици.

Веднъж попита майка си защо баща му почти никога не си е вкъщи.

— Защото татко ти е много важен човек с много важна работа, скъпи — отговори майка му, но за Лушън това означаваше, че нито той, нито тя са толкова важни за баща му, колкото работата му. Думите й го изпълниха с такова чувство на безполезност и малоценност, че никога не забрави този ден, но все още имаше майка си… поне за известно време.

Ранните му спомени за нея бяха за много привлекателна, щастлива и грижовна жена, която би направила всичко за семейството си, но дойде време, когато тя започна да се променя.

Мари-Ан Фолтър обичаше живота и много се гордееше с външния си вид, обичаше да се грижи за дома си и градината и обожаваше да бъде със сина си, но изведнъж, когато Лушън беше на тринайсет-четиринайсет години, започна да пие много. Алкохолът, изглежда, събуждаше съвсем различен човек в нея. Резките промени в настроението, придружени от изблици на гняв и крясъци, се превърнаха в нещо обичайно в дома на семейство Фолтър. Интересът й към всичко, което по-рано обичаше, лека-полека се изпари и тя започна да прекарва все повече време заключена в стаята си, като излизаше само в часовете, когато очакваше, че Лушън няма да е вкъщи. Когато излезеше от стаята си, майка му изглеждаше ужасно, с тъмни кръгове около очите, кожа на петна, разрошена коса и неизпрани дрехи.

Скоро след алкохола дойдоха посещенията при лекаря и лекарствата с рецепти и заедно с тях — вцепенението, безразличието и пълната летаргия.

Отначало Лушън не разбираше какво се е случило и се чудеше как е възможно някой, толкова изпълнен с жизненост, толкова красив и толкова отдаден на семейството си, да се плъзне надолу по такава тъмна спирала.

Отговорът на тази загадка, колкото и странно да беше, дойде късно една нощ в петък, тринайсети. Тогава Лушън беше на шестнайсет.

Може би необичайната ситуация в дома му го бе принудила да стане уединен и затворен или фактът, че повечето хлапета на неговите години не можеха да се сравняват по интелект с него и го отегчаваха. Така или иначе, Лушън нямаше много приятели, всъщност от много години нямаше приятели, но това никога не го беше тревожило. Той обичаше да бъде сам. По този начин не му се налагаше да търпи глупостите на другите.

Във въпросния ден си тръгна късно от училище и отиде в Музея на изкуството в Денвър на авеню "Паркуей" 14, който само за една нощ — в петък, тринайсети — беше отворен до полунощ и представяше специална фотографска изложба на седмия етаж. Изложбата беше озаглавена "Ужаси от реалния живот (които няма да видите във филмите)" и показваше повече от седемстотин снимки от реални местопрестъпления, които ФБР беше дало на музея. Лушън не би я пропуснал за нищо на света.

Разбира се, входът за изложбата беше забранен за лица под осемнайсет години, но той беше редовен посетител в музея. Ходеше там най-малко два пъти в седмицата и се разхождаше с часове. Познаваше повечето служители на музея, включително охраната, и трябваше само да даде малък подкуп на единия пазач, за да си затвори очите, и да се вмъкне през задната врата.

Ако не друго, изложбата беше обезпокоителна. Повечето образи лесно можеше да се определят като травмиращи, особено за едно шестнайсетгодишно момче, но интересът на Лушън към смъртта беше започнал години по-рано, преди тринайсетия му рожден ден. В един от много редките случаи, когато прекарваше време с него, баща му го заведе на лов в планината в Колорадо. Отначало Лушън мислеше, че няма да му хареса. Отнемането на живота на невинно животно за чисто удоволствие и суетност беше нещо, което не го привличаше тогава, но в чакането, дебненето и погледа и очите на животното точно преди да сложиш край на живота му, имаше нещо, което го заплени. Тогава той за пръв път осъзна, че в смъртта има нещо, което го кара да се чувства… могъщ.

В нощта на изложбата Лушън стоя в музея, докато затвориха. Той изучи внимателно всяка показана фотография. Колкото по-страховити бяха, толкова повече се вълнуваше. Когато си тръгна, беше толкова възбуден, че не му се прибираше вкъщи и реши да се разходи.

Нямаше предвид определена цел. Искаше само да повърви. И тогава, когато наближи пресечката на Калифорния Стрийт и Петнайсета улица, видя баща си, който излизаше от малък ресторант на ъгъла. Проблемът беше, че баща му не беше сам. Подръка го беше хванала висока, млада и много привлекателна жена.

В този момент сякаш простреляха Лушън в сърцето. Краката му загубиха повечето си сила и се наложи да се хване за една стена, за да не падне.

Преди да се качат в таксито, което спря пред ресторанта, бащата на Лушън и младата блондинка се целунаха… страстно. Лушън не беше виждал баща си да целува така майка му.

И тогава, докато стоеше на пресечката между двете улици, той най-после разбра какво е накарало майка му да се промени толкова внезапно. Защо пиеше толкова много. Защо бяха лекарствата с рецепти. Защо беше омаломощаващата депресия. Тя знаеше. Лушън беше сигурен, че майка му знае, но поради някаква причина не може да се реши да напусне съпруга си.

Не каза на баща си.

Майка му почина от чернодробна цироза същата година, когато Лушън беше приет в университета "Станфорд". Баща му умря година по-късно от сърдечен удар, докато седеше в кабинета си на последния етаж на кантората си.

Дядото на Лушън от майчина страна често им идваше на гости, когато Лушън беше малък. Той обожаваше внука си, а за Лушън беше всичко. За жалост дядо му издъхна само няколко седмици след дъщеря си.

Може би заради добрите му очи зад очилата с дебели стъкла или начина, по който гледаше внуците си, но възрастният мъж в чакалнята на Юниън Стейшън беше напомнил на Лушън за дядо му.

Влакът на метрото забави ход, докато се приближаваше към следващата станция — "Литъл Токио/Артс Дистрикт". Това беше спирката на Лушън. Той не искаше да се отдалечава много от Юниън Стейшън. Всичко това беше част от плана му.

Слезе от влакчето, смеси се с тълпата и погледна часовника си. Оставаха две минути, докато отново се обади на Хънтър.

Сега наистина щеше да стане забавно.