По следите на злото

94

На четвъртия опит Хънтър най-после спря такси. В град като Лос Анджелис старият розов анцуг не говори добре за никого. Джапанките, един номер по-малки и украсени с голяма розова роза отпред, също не правеха услуга на Хънтър.

— Накъде? — попита таксиметровият шофьор, афроамериканка на трийсет и няколко години, обърна се и заинтригувано погледна Хънтър.

Той чакаше. Знаеше, че Лушън е чул шофьорката.

— Кажи й да се отправи към Алтадина.

Хънтър й каза посоката.

— На купон ли отиваш? — попита тя и го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не, не точно.

Жената кимна.

— Тогава това е бил твоят избор на дрехи за вечерта? Защото… по дяволите. — Тя енергично поклати глава. — Анцугът е гаден. И онези джапанки… — Шофьорката продължи да клати глава. — Искам да кажа хм-хм.

— Тази вечер нямах голям избор — отговори Хънтър.

— Тя ми харесва — обади се Лушън. — Забавна е.

След Еко Парк и всички предпазни мерки, които беше взел, Лушън вече не трябваше да следи таксито на Хънтър, за да знае точно къде се намира.

Отне му няколко дни да провери, но телефонът, който използваше Хънтър в момента — "Самсунг SCH-N300" — беше един от първите масови потребителски телефони с вградена джипиес система. Сега Лушън можеше да следи движението му чрез електронната карта на смартфона си и това беше голямо предимство за него, защото искаше да стигне до склада най-малко десет минути преди Хънтър.

— Добре, на кое стихотворение беше?

— Стихотворение?

— Да, Скакалец. Стиховете на По, забрави ли?

Хънтър нямаше друг избор, освен да се облегне назад на седалката и отново да започне да декламира стихове.

Минаха през Гласъл Парк и Пасадина и най-сетне поеха по Норт Лейк Авеню, отправяйки се към Алтадина.

— Извинявай, че прекъсвам зловещата ти телефонна серенада — каза шофьорката, — но скоро ще стигнем до Алтадина. Искаш ли да те оставя на някое определено място?

Лушън даде указания на Хънтър, който предаде информацията на шофьорката. Пет минути по-късно — жената се успокои, когато остави Хънтър в отдалечен нежилищен район в северната част на Алтадина.

Без да поема рискове, Лушън все още държеше Хънтър на телефона и го накара да върви пеша пет минути, докато най-после го насочи към мястото.

— Последният имот вляво в края на улицата, Скакалец. Сградата, която прилича на хангар. В оградата има дупка на няколко метра от портата. Може да се провреш оттам.

Въпреки мрака Хънтър огледа сградата отвън. Явно беше поредният бизнес, пострадал от рецесията. В Лос Анджелис бяха разпръснати толкова много от тези неизползвани постройки, че той изобщо не се изненада, че Лушън е избрал да използва една от тях.

Изпълни нарежданията му, мина през оградата и тръгна по напуканите и огънати бетонни плочи, които бяха отвеждали посетители от портата в оградата до главния вход на склада.

— Вратите на склада са отворени — уведоми го Лушън. — На дръжката на едната ще намериш челник. Предлагам да си го сложиш и да го включиш. Там вътре е тъмно.

Хънтър стигна до вратата, намери челника и отново изпълни заповедите на Лушън.

Вътре в склада се разнасяше странна смесица от миризми — на дърво, антисептичен препарат за почистване с аромат на цветя и на нещо определено застояло.

Хънтър прекрачи прага, направи няколко крачки, спря и се огледа наоколо. Помещението нямаше прозорци и изкуствено осветление и мракът вътре беше непрогледен, с изключение на слабия лъч от лампата на челото на Хънтър, който хвърляше светлина само на три метра пред него. Подът беше отрупан със счупени стъкла.

— Внимавай къде стъпваш, Скакалец. Не искам да започнеш да кървиш отсега.

Хънтър бавно и предпазливо пристъпи напред.

— Точно така, продължавай да вървиш право напред. Скоро ще стигнеш вътрешна двуетажна структура. Това е старият главен офис на склада. От дясната си страна ще намериш спирално стълбище, което ще те отведе на втория етаж. Качи се там. Вратата е отключена.

Хънтър видя стълбището и се качи на втория етаж. Протегна ръка към дръжката на вратата и я отвори.

Още мрак.

Още странни миризми.

Този път обаче Хънтър долови мирис, който го разтревожи — на бензин.

Той спря на прага и се огледа наоколо. Също както на долния етаж, подът на офиса беше осеян със счупени стъкла.

— Не спирай, Скакалец.

Хънтър се обърна да погледне входа на склада. Лушън явно го наблюдаваше.

— Как е възможно…

И тогава нещата най-после започнаха да придобиват логика.

Откакто беше започнало цялото изпитание на паркинга на ГУП, Хънтър нямаше време да мисли. Лушън не му позволяваше, като го поддържаше зает през цялото време, караше го да декламира стихове по памет и да търчи от едно място на друго. Да бъде постоянно на телефона. Непрекъснато да говори. Но сега, в скривалището на Лушън, мозъкът му най-после намери време да се задейства.

Хънтър беше предложил да се срещнат… за да сложат край на всичко, но Лушън го беше планирал отдавна. Затова беше подхвърлил телефон в джоба на якето му. Това беше причината да се обади. Ако Хънтър не беше споменал да се срещнат, вероятно самият Лушън щеше да го предложи. Как иначе беше подготвил предварително всичко? Вторият мобилен телефон, дрехите в найлоновия чувал, островът в езерото Еко Парк, челникът на вратата на стария склад… всичко.

Лушън очевидно беше наблюдавал Хънтър, когато му се обади. Знаеше, че той е сам в онзи момент. Принуждавайки го да тръгне незабавно, се беше погрижил Хънтър да няма време да предупреди никого.

И аз се вързах на номерата му, помисли си Хънтър и се прокле за глупостта си.

— Какво чакаш, Скакалец? — попита Лушън и върна в реалността мислите му. — Твърде късно е да се върнеш сега, не смяташ ли?

Хънтър най-после влезе в стаята. С всяка крачка, която правеше, чуваше и усещаше под краката си хрущенето на счупени стъкла.

— Добре. Достатъчно далеч си — каза му Лушън след осем крачки.

Хънтър спря.

— А сега, моля те, събуй джапанките и ги хвърли вляво от теб.

Хънтър погледна към пода, за да се увери, че няма да стъпи върху парчета стъкло, и изпълни заповедта.

— И телефонът вече няма да ти трябва. — Този път гласът на Лушън вече не се чу от телефона в ръката на Хънтър, а някъде точно пред него.

Погледът на Хънтър се стрелна по посока на гласа.

В края на обхвата на челника му бавно и зловещо започнаха да се материализират очертанията на човек.

Хънтър присви очи, за да ги фокусира, и когато силуетът най-после излезе от сенките и застана на слабата светлина на челника, той моментално бе обзет от съмнения.

— Здравей, Скакалец — каза Лушън. Вместо телефон в ръката си държеше пистолет.

Въпреки че гласът принадлежеше на Лушън, човекът, който стоеше пред Хънтър, изобщо не приличаше на него, но онова, което накара кожата на Хънтър да настръхне от стъписване, беше фактът, че е виждал този човек.

И го беше видял преди по-малко от два часа.