По следите на злото

18

Лушън приключи телефонния разговор с Хънтър, преметна раницата на дясното си рамо, излезе от сградата на летището на Лос Анджелис и пусна мобилния телефон с предплатена карта, който току-що беше купил, в най-близкия контейнер за отпадъци.

Той знаеше, че веднага щом Хънтър отговори на телефона си, ще започнат да проследяват обаждането, и така и искаше да стане. Единствено съжаляваше, че няма да е там, за да види лицето на Хънтър, когато разбере, че обаждането е от летището на Лос Анджелис. Лушън мина покрай група от четирима приятели, които се мъчеха да натоварят абсурдно количество куфари в багажника на взета под наем "Тойота Авенсис". Той бързо разпозна акцента им като тексаски — най-провлеченият от южняшките говори.

Яркосиньото небе над главите им беше абсолютно безоблачно и след няколко секунди Лушън усети, че на челото му започнаха да се образуват капчици пот. Електронният термометър на часовника на билборда недалеч от мястото, където стоеше, показваше 16 градуса по Целзий и това беше очакваната температура за един типичен ранен следобед през пролетта в Лос Анджелис, но отсъствието на облаци, съчетано с липсата на вятър, го караше да изпитва чувството, че е дошъл в разгара на лятото.

Въпреки горещината затвори очи и остави слънцето да грее върху лицето му няколко секунди. Свободата несъмнено беше нещо красиво.

Четиримата тексасци се отказаха от опитите да натъпчат куфарите в багажника на колата и най-после осъзнаха, че ще трябва да сложат част от тях на задната седалка. Сега спорът беше кой да седне там при багажа.

Лушън се чудеше дали да вземе такси или автобус до центъра на града, когато видя двама полицаи да излизат от същия терминал, който той беше напуснал преди малко. За човек като него това беше твърде благоприятна възможност, за да я пропусне, затова той свали слънчевите си очила, намести раницата на рамото си, прокара пръсти през въздългата си руса перука и се приближи до двете ченгета.

— Извинете, полицаи — каза Лушън и спря пред тях. Сега акцентът му беше като на четворката, която се бореше с багажа. — Бихте ли ми казали за колко време ще стигна от тук до центъра на Лос Анджелис? За пръв път идвам в града — излъга той.

— Щом не сте идвали в града, мисля, че по-уместният въпрос е колко сте готов да похарчите? — отговори по-младият от двамата полицаи. Той имаше дълъг нащърбен белег, който не беше заздравял напълно. Лушън предположи, че е от нараняване със стъклена бутилка. — Таксито ще ви струва някъде между… — Ченгето погледна партньора си за потвърждение. — Осемдесет и сто и петдесет долара, в зависимост от това къде точно искате да ви закара.

Другият полицай кимна.

— Да, мисля, че толкова.

— И ще ви закара докъдето и да е най-малко за четиридесет минути — добави по-младото ченге. — Зависи от уличното движение, а в този град никога не се знае дали няма да е натоварено.

— Или може да вземете автобус "Флайуей" до Юниън Стейшън и оттам да се качите на такси — продължи вторият полицай. Той изглеждаше най-малко петнайсет години по-възрастен от партньора си и имаше гъсти, идеално подрязани мустаци. — Автобусът "Флайуей" ще ви струва седем долара, но ще ви закара до гарата за повече от един час.

— Едната възможност за избор е по-бърза — каза по-младият, — а другата е по-евтина. Вие решавате.

Тъмнокафявите очи на Лушън, които сега бяха сини, благодарение на контактни лещи, бавно се местеха от единия полицай на другия, сякаш чакаше някой от тях да го разпознае.

Те не го познаха.

— Благодаря — усмихна се той. — Мисля, че в такъв случай ще избера таксито, тъй като парите не са проблем.

По-младото ченге изви глава към него.

— Не трябва да обявявате такава информация на висок глас, господине. Не и в град като Лос Анджелис и определено не в лосанджелиско такси.

Лушън кимна в знак, че се извинява.

— Благодаря ви още веднъж, полицаи. Много съм ви признателен.

— Най-близката пиаца за таксита е натам, господине — каза по-възрастното ченге и посочи в противоположната посока на онази, в която се беше отправил Лушън.

— О, съжалявам. Колко съм тъп — отвърна той, сложи си слънчевите очила и се завъртя на пети.

Какво ще кажеш сега, Робърт? Позагубил ли съм форма след три години и половина, помисли си той, докато минаваше покрай двамата полицаи. Надявам се, че си готов, стари приятелю, защото аз съм тук… и идвам за теб с торба, пълна с изненади.