По следите на злото

51

Робърт Хънтър седна на ръба на тротоара от другата страна на улицата срещу онова, което някога беше "Уиски Атенеум". Коленете му се огъваха и той долепи стъпала до земята. Въпреки че гледаше димящата купчина мокри развалини пред себе си, очите му не бяха фокусирани там.

Хънтър, Гарсия и капитан Блейк бяха пристигнали на мястото, докато пожарникарите още гасяха огъня. Специален агент Холбрук и маршал Уест дойдоха шест минути след тях.

Робърт беше известен с непроницаемото си изражение. Лице, което никой не можеше да разгадае. Тази вечер обаче изражението му се виждаше ясно от един километър и показваше очевидна смесица от безутешност, терзание и безпомощност. Нито Гарсия, нито капитан Блейк бяха виждали Хънтър с такъв пораженски вид.

Той наблюдаваше безсилно, докато пожарникарите се бореха с огнената стихия с всичко, което имаха. На тази отсечка на булевард "Холивуд" се бяха събрали и представители на национални и чужди медии. Отвсякъде прииждаха репортери и правеха всичко възможно да изкопчат някаква информация от всеки, който беше готов да говори с тях. Вече се разнасяха спекулации за спящи терористични клетки, дошли в Лос Анджелис; атентатори самоубийци, влезли в Съединените щати през Мексико; и дори нов и по-съвършен вариант на Юнабомбър[15].

Към Хънтър се обърнаха най-малко трима репортери от три различни медии, но той не обърна внимание на присъствието им нито с поглед, нито с езика на тялото си.

Светкавици на фотоапарати осветяваха мястото на пълната разруха толкова често, че приличаше на улично дискотечно парти от осемдесетте години. Всички зяпачи, които бяха държани на безопасно разстояние, държаха смартфоните си и снимаха. Всъщност още преди да пристигнат пожарните коли, страниците в социалните мрежи на десетки обикновени хора предаваха на живо картина от случващото се.

— Искаш ли вода? — предложи Гарсия, който се приближи до Хънтър.

Робърт не отговори. Гледаше как пушекът се издига от земята, сякаш димът съдържаше душите на всички, които бяха загинали в сградата, отивайки от този свят в друг, може би по-добър.

Карлос седна до партньора си и сложи бутилка вода на земята до краката му.

— Исках да помогна на тези хора тази вечер — най-после каза Хънтър, без да откъсва очи от призраците в пушека. — Трябваше да разгадая гатанката много по-рано. Всичко беше там… всички улики… всички намеци. Как може да съм толкова сляп?

— Ти не си виновен за случилото се тук тази вечер, Робърт — отвърна Гарсия. За него не беше толкова трудно да гледа черната дупка, в която се беше втренчил партньорът му. — Никой… абсолютно никой не би разгадал гатанката и ти го знаеш. Ти беше единственият, който можеше да се досети, и го направи. Този път просто нямахме късмет. Я стига, Робърт, шейсет минути да свържеш всичките онези тъпотии? "Мълчаливият мъж"? "Сълзи на писатели?" "Нещо специално" и какво ли още не? "Място, където хората трябва да мълчат, но не тук"? "Търси не очевидното, а нестандартното"? Не ме занасяй. Задачата беше невъзможна. Лушън искаше бомбата да гръмне, каквото и да стане. — Карлос проследи погледа на Хънтър и въздъхна ядосано и отчаяно. — И ако персоналът, който работеше тук тази вечер, не беше толкова твърдоглав, можеше да спасим няколко човешки живота. Две минути, Робърт. До крайния срок оставаха две минути, когато ти им се обади. Барът не е голям. Няма кухня, само напитки. Ако барманът беше послушал какво му казвате ти и капитан Блейк, щеше да изведе навреме всички. — Той погледна партньора си. — Знам колко е угнетяващо, но ти не си виновен за нищо от това, Робърт.

— Знам това място, Карлос. — Гласът на Хънтър беше натежал от тъга. — Идвах тук веднъж преди три години. Ако искаш да пиеш ирландско уиски, това беше мястото. Трябваше да се досетя за него. Когато разбрах, че Лушън говори за някакъв бар, трябваше да се сетя за "Уиски Атенеум". Защо не го направих?

— Защото си човек, Робърт. Не си шибана машина.

— Как разбрахте за това място, по дяволите? — попита маршал Уест, който се появи зад двамата детективи. Той и специален агент Холбрук бяха разговаряли с водача на пожарникарите. — Как от откачената гатанка се досетихте за името на този бар? — Тонът на Уест съвсем не беше агресивен. Всъщност той беше искрено заинтригуван.

— Вече няма значение — отговори Хънтър, без да го поглежда. — Защото резултатът е същият, както и ако не се бяхме досетили. — Той врътна брадичка към разрушената сграда. — Не дойдохме навреме. Не успяхме да спасим никого.

— Каква бъркотия — каза капитан Блейк, която се присъедини към малката им група. И тя беше разговаряла с водача на пожарникарите. — Каква проклета бъркотия.

— Ще минат няколко дни, докато установим колко са жертвите — каза Холбрук. — Ако изобщо установим точния им брой. Мястото ще бъде разчистено за оглед до утре сутринта и тогава ще започнем да търсим трупове, но тук е избухнала бомба и в зависимост от това колко души са стояли до епицентъра на взрива и колко мощна е била експлозията, някои тела може да са били взривени на дребни частици.

Преди Хънтър да стане, мобилният му телефон отново иззвъня.

Непознат номер.

Не беше необходимо да казва нищо. По изражението на лицето му всички разбраха кой се обажда.