По следите на злото

74

Полицаите Брайън Стоун и Педро Рамос пиеха силно, прясно сварено кафе, докато седяха в патрулната кола, която беше спряла близо до кафене, отворено до късно, на булевард "Файърстоун" в Дауни.

— Мисля да отида да си взема поничка — каза Рамос и прокара ръка по гъстите си мустаци с формата на конска подкова. — Ти искаш ли?

— Не, за мен не — отговори Стоун и погледна корема си. — Вчера обядвахме в "Дал Рей" в Пико Ривера — Дебра, децата и аз. Изядохме порциите си и аз попитах: "Добре, кой иска сладолед?". — Той млъкна и се втренчи в партньора си с недоволно изражение. — Дебра ми хвърли онзи неин убийствен поглед и рече: "За теб не, скъпи. Може да се придържаш към плодове няколко месеца". И ме потупа по корема.

Рамос се засмя гръмогласно.

— Мисля, че тя е права, шишко!

— Да те вземат дяволите, "Вилидж Пийпъл" такъв… Уай Ем Си Ей. — Стоун започна да пее известната песен, като изписваше буквите с пръсти.

— Тогава за теб няма поничка — каза Рамос и отвори вратата на колата. — Искаш ли да ти взема… банан?

Преди Стоун да успее да отговори, полицейското радио на таблото се включи.

— До всички патрулни коли в близост до Албиа Стрийт край авеню "Марбъл". Получихме обаждане за евентуално двойно убийство. Код "сто осемдесет и серем". Това е код "две" на висок приоритет, който изисква РИК.

РИК означаваше "разследване извън колата".

— Двойно убийство? — попита Рамос и затвори вражата на колата. Очите му блеснаха. — Авеню "Марбъл" е само на две преки от тук.

— Отиваме — заяви Стоун, бързо сложи кафето си в чашодържателя и включи двигателя. Докато той изкарваше на заден ход колата от паркинга, Рамос взе радиопредавателя.

— Тук е патрулна кола Б7602. На три минути сме от авеню "Марбъл". Дайте ни точния адрес.

Диспечерът отговори веднага.

— Номер сто и четири — потвърди Рамос. — Тръгваме. Някаква информация за извършителя? Има ли вероятност още да е в къщата?

— Нямаме информация. В момента не знаем нищо повече, затова действайте изключително предпазливо.

— Винаги.

Код "две" на висок приоритет означаваше без светлини и сирена. Рамос върна радиопредавателя на таблото и закопча предпазния си колан.

Стоун обаче включи светлините и сирената, за да могат да минат на два червени светофара, без да спират. Те стигнаха за две минути и двайсет и една секунди на адреса, който им бяха дали.

— Това е къщата — каза Рамос и посочи едноетажна сграда с къса алея за коли, но без гараж. Отпред не се виждаха запалени лампи.

— Да вървим — рече Стоун, слезе от черно-бялата патрулна кола и извади оръжието си.

Рамос го последва.

Движейки се колкото могат по-внимателно и тихо, двамата полицаи се приближиха до предната врата на къщата.

— Мамка му! — прошепна Рамос, когато стигнаха на няколко крачки от вратата, която беше открехната два-три сантиметра.

Те опряха гърбове в стената отляво и отдясно на вратата. Рамос застана вляво, а Стоун — вдясно.

Рамос безмълвно направи знак на партньора си, че ще отвори вратата.

Стоун прие инструкцията, като кимна.

Рамос вдигна оръжието си с дясната си ръка, протегна лявата и бавно бутна вратата, докато я отвори широко. След това се наведе и надникна вътре. Беше тъмно и не видя нищо, затова погледна Стоун и поклати глава.

Отвътре се разнесе ужасна главозамайваща миризма, която нахлу в ноздрите им.

Двамата полицаи моментално се дръпнаха назад, сякаш ги зашлевиха през лицата.

Рамос трябваше да запуши с ръка устата си, за да не се закашля.

Никой нямаше представа от какво е противната смрад, но каквото и да беше, знаеха, че няма да е добро.

Стоун направи знак на Рамос, че ще влезе пръв в къщата, и сви пръсти един по един, за да отброи… три… две… едно.

На нула той завъртя тяло на сто и осемдесет градуса надясно. С крака, разтворени на широчината на гърдите, двете ръце протегнати напред и здраво стиснал пистолета с двете си ръце, той спря на прага и очите му трескаво потърсиха мишена.

Не видя нищо освен слаба светлина, която струеше от друга врата, също оставена открехната, в отсрещната страна на стаята, в която се беше озовал.

Рамос повтори движенията на партньора си, но се завъртя наляво вместо надясно и зае позиция зад Стоун. И той не забеляза движение в тъмната стая.

Стоун предпазливо пристъпи крачка напред. Време беше да известят за присъствието си.

— Лосанджелиска полиция — извика Стоун с твърд глас. — Има ли някой тук?

Тишина.

— Виждаш ли ключ за осветление на стената? — попита той, без да поглежда партньора си.

— Да — отговори Рамос, протегна ръка и го щракна.

Стаята остана тъмна.

Рамос щракна електрическия ключ за осветлението нагоре и надолу още два пъти, за да бъде сигурен.

— Не. Няма осветление — каза той. Дясната му ръка отново хвана пистолета, а лявата се протегна към фенерчето на колана му.

Стоун направи същото.

— Това не ми харесва, Брайън — прошепна Рамос. — Изобщо не ми харесва. И ще повърна от тази воня.

Лъчите на фенерчетата им се кръстосаха няколко пъти, докато обхождаха пространството, и полицаите се опитваха да добият по-ясна представа за помещението, в което се намираха.

Стаята, изглежда, беше хубаво обзаведена дневна с лакиран дървен под.

— Лосанджелиска полиция — отново извика Стоун. — Ако тук има някой, трябва да се покаже бавно и спокойно, с ръце, високо вдигнати над главата, за да ги виждаме. Направи го веднага.

Нищо. Никакво движение никъде.

— Предупреждаваме те, че ако не се покажеш, имаме правото да използваме смъртоносна сила — добави Стоун.

Двамата полицаи зачакаха, като продължаваха да обхождат стаята с лъчите на фенерчетата си.

Никакво движение никъде.

— Светлина в другия край на стаята — каза Рамос.

— Да — отвърна Стоун. — Виждам я. Да вървим.

С всяка крачка напред, която правеха, фенерчетата, очите и оръжията им се движеха от дясно наляво и от ляво надясно, обхващайки дължината и широчината на стаята. Бяха им необходими двайсет и три крачки, за да я прекосят.

Светлината, която се виждаше през открехнатата врата, потрепваше неравномерно и показваше, че по всяка вероятност източникът й са свещи. Докато се приближаваха към стаята, противната миризма ставаше все по-силна.

Полицаите Стоун и Рамос заеха същите позиции както пред външната врата — Рамос вляво от нея, а Стоун вдясно. Рамос направи знак, че пак той ще отвори вратата и ще надникне вътре. Стоун кимна веднъж.

Рамос отново се завъртя както преди няколко минути, но когато се наведе напред, за да надзърне в стаята, спря. Рефлексът му за гадене се засили и устата му се напълни със слюнка.

Стоун, който беше съсредоточил вниманието си върху партньора си, готов да влезе в стаята, видя, че очите на Рамос се уголемиха до размера на понички и челюстта му увисна.

— Педро, какво има? — попита той.

Дясната ръка на Рамос пусна двойната хватка на пистолета и той се прекръсти два пъти.

— Santa Madre de Dios[16]. — Думите се отрониха от устата му, без Рамос да забележи. Нещо се преобърна в стомаха му.

Стоун престана да задава въпроси и отново завъртя тяло, за да заеме позиция пред партньора си и в средата на вече отворената врата. За частица от секундата изражението на лицето му стана огледален образ на това на партньора му.

— Исусе Христе! — Очите му огледаха стаята с пълен и абсолютен ужас. Гласът му се разтрепери. — Кой би направил подобно нещо на някого, мамка му?

— El Demonio — отговори Рамос, също с треперещ глас. — Самият Дявол, ето кой.