По следите на злото

87

Слънцето се беше скрило зад хоризонта, когато таксито на Хънтър пое по Холивуд Фрийуей — четири ленти, претъпкани с превозни средства.

— Съжалявам за това, мой човек — каза шофьорът и повдигна рамене. — Трябваше да минем по авеню "Норт Боудри". Тази магистрала е кошмар по това време. Бързаш ли?

— Бързам ли? — Въпросът на Хънтър беше отправен към Лушън.

— Не — отговори Лушън. — Кажи на шофьора, че може да се бави колкото иска. Ти плащаш.

— Не бързам — отвърна Хънтър.

— Наближаваме изход 4А — каза шофьорът. — Скоро ще се измъкнем от този ад.

— Чудесно — съгласи се Хънтър.

— Не бъди толкова мълчалив, Скакалец — обади се Лушън. — Продължавай да говориш, за да знам, че не опитваш нещо.

— Какво бих могъл да опитам, Лушън? Седя на задната седалка на такси. Нямам телефон… нито оръжие… Какво бих могъл да опитам?

Шофьорът чу думата "оръжие" и бързо надникна през рамо към пътника на задната седалка.

— Ти винаги си бил много умен и изобретателен, Скакалец. Няма да рискувам.

— Дадох ти думата си, нали?

— Прости ми, ако не ти вярвам сто процента, Скакалец.

— Добре. Какво искаш да кажа?

— Ами да видим… — Лушън замълча, сякаш се опитваше да измисли нещо. — О, сетих се. Повтаряй след мен… Готов ли си?

Хънтър зачака.

— Ти си моят огън.

— Моля?

— Повтаряй след мен, Скакалец. Ти… си… моят… огън.

Хънтър поклати глава и повтори думите на Лушън.

— Моето единствено желание.

— Моето единствено желание.

Шофьорът погледна Хънтър в огледалото за обратно виждане и се намръщи озадачено.

— Повярвай ми, когато казвам.

— Повярвай ми… — Хънтър млъкна и се намръщи още повече от шофьора. — Това не е ли текстът на песен на "Бекстрийт Бойс"?

Лушън се засмя гръмогласно, сякаш беше чул най-смешния виц на света.

— Човек не може да те заблуди, нали, Скакалец?

Таксиметровият шофьор поклати глава и отново насочи вниманието си към пътя.

— Помниш ли Призрака? — попита Лушън. — Той застреля партньорката ти от ФБР последния път, когато се срещнахме.

Спомените за онзи фатален ден връхлетяха Хънтър като удар в стомаха, който изкара въздуха му, и той видя като на забавен каданс цялата сцена, която се разигра пред очите му.

— Да — с мрачен глас отговори Хънтър. — Помня Призрака.

— По-рано това беше любимата ми песен — продължи да се смее Лушън. — Ако я знаеш, може да ми я изпееш. Хайде, Скакалец. Пей.

— Не я знам — отговори Хънтър.

— Добре тогава, сетих се какво ще направиш — каза Лушън след няколко секунди мълчание. — Помня какъв фанатик беше по книгите. Обзалагам се, че не си се променил, нали, Скакалец?

— Все още чета, да.

— И нещо, което помня добре от дните ни в университета, е, че знаеше наизуст повечето стихове на Едгар Алън По.

— Всичките — отвърна Хънтър. — Знам наизуст всичките стихове на По.

— Точно така, сега си спомних. Ти ми каза, че си започнал, да четеш По и други писатели, за да не мислиш за смъртта на майка си, нали така, Робърт?

Хънтър не отговори и се загледа през стъклото. В колата вляво от него имаше двама души — шофьорът, брюнетка с къса коса на трийсет и пет години, и малко момче, което седеше до нея на предната седалка. Момчето изглеждаше на седем-осем години и вниманието му беше изцяло съсредоточено в портативната видеоигра в ръцете му.

— Бас ловя, че тези зловещи стихове много допадат на дамите, нали? — попита Лушън и отново избухна в смях.

Таксито и другата кола спряха на червен светофар и момчето вдигна глава от видеоиграта и я обърна надясно. Видя Хънтър, усмихна се невинно и срамежливо помаха на детектива.

Хънтър също му помаха.

— Тогава предполагам, че проблемът е решен — каза Лушън и отново привлече вниманието на Хънтър към телефонния разговор. — Щом не искаш да пееш, тогава може да рецитираш стиховете на По. Какво ще кажеш да започнем с "Гарванът"? Това е най-известното му стихотворение, нали?

Хънтър не отговори.

— Хайде, Скакалец. Целият съм в слух.

Хънтър улови погледна на таксиметровия шофьор в огледалото за обратно виждане и повдигна вежди, сякаш искаше да каже: "Какво да направя?". Секунда по-късно той започна да рецитира "Гарванът" от Едгар Алън По.