По следите на злото

83

Озадачен, Хънтър веднага погледна наляво и провери земята наоколо, за да види дали някой не е изпуснал телефона си на паркинга. Нямаше нищо. Телефонът иззвъня отново и сложи край на съмненията му. Звъненето определено се чуваше от левия му джоб.

Той бръкна в него и за негова изненада, пръстите му се увиха около "Нокия 5160".

— Какво е това, по дяволите? — Хънтър инстинктивно погледна якето си, леко притеснен, че може да е взел чужда дреха, когато излязоха от "Файв Стар Бар". Беше достатъчно разсеян, за да го направи, но не, якето, което носеше, беше неговото.

И тогава му стана ясно.

— Не може да бъде.

Разтревожените му очи се огледаха наоколо. От сградата на Главното управление на полицията влизаха и излизаха полицаи и цивилни. Хънтър се вгледа в лицата им, всички търчаха нанякъде и се движеха много бързо.

Пред главния вход някаква жена пушеше цигара и говореше по телефона, но беше твърде ниска, за да е Лушън.

Телефонът иззвъня отново… и отново… и отново.

Все още претърсвайки лицата, които виждаше от мястото, където стоеше, Хънтър натисна бутона "отговори" и доближи телефона до ухото си.

— Здравей, Скакалец — каза Лушън. Отново говореше с истинския си глас. — Изненадан ли си от номера с телефона в джоба?

Един полицай, който стоеше до черно-бяла полицейска кола, държеше телефон в ръката си, но пишеше съобщения, не говореше.

— Много съжалявам, че мобилният телефон е стар — продължи Лушън. — Помниш ли ги? Моделът, който е в ръката ти, е от 1998 година. — Той се изсмя безгрижно. — Тогава "Нокия" беше световният лидер в мобилните телефони… с цял километър преднина пред другите. Какво се случи с тях, "Нокия"?

Лушън настояваше да говори учтиво с Хънтър, сякаш все още бяха добри приятели и между тях не се беше случило нищо. Това беше стар психологически трик, който обикновено вбесяваше едната страна, но Хънтър го знаеше много добре и не се поддаде.

— Ще ти кажа какво се случи — рече Лушън. — Те бяха смазани от един по-умен и по-силен противник. Противник с по-добри идеи и много по-силен игрови план. Звучи ли ти познато, Скакалец?

Хънтър мълчеше и погледът му бързо се местеше от лице на лице.

Нищо.

Той бавно започна да излиза от паркинга на ГУП и да се отправя към Първа западна улица, като бързо обмисляше възможностите си за избор. Не бяха много.

— Прав си, Лушън — каза Хънтър. Не виждаше смисъл вече да спори и липсата на страх прозвуча в гласа му. — Ти победи. Аз загубих. Няма съмнение. Затова какво ще кажеш да сложим край веднъж завинаги, след като вече няма какво друго да ми отнемеш?

Последва кратко мълчание, докато Лушън мислеше.

— Добре, слушам. Какво имаш предвид?

— Ти и аз — отвърна Хънтър. — Очи в очи. Никой друг. Никакви маршали. Никакво ФБР. Никой. Твоето отмъщение е срещу мен и ти вече нарани много невинни хора. Не е необходимо никой повече да пострада. Нека приключим веднъж завинаги, Лушън. Ти и аз. Назови мястото и часа и аз ще дойда… сам. Имаш думата ми.

Лушън се изсмя.

— И аз трябва да повярвам на думата ти?

— Думата ми е всичко, което ми е останало, Лушън. — Хънтър стигна до Първа западна улица и спря пред входа на паркинга на ГУП. Погледна наляво, после надясно и поклати глава. По улицата вървяха твърде много хора, за да може да го забележи, ако изобщо беше там.

Лушън отново замълча, сякаш преценяваше възможностите си за избор.

Хънтър продължаваше да оглежда улицата.

— Аз да назова часа и мястото? — попита Лушън.

— Да.

— Добре — съгласи се Лушън. — да го направим сега. Веднага.