По следите на злото

37

На капитан Барбара Блейк й беше трудно да проумее онова, което току-що беше чула.

— Психопатът има един килограм военен клас С-4? — попита тя, след като обаждането приключи. — В моя град?

Хънтър кимна.

— Разбрахме го преди малко повече от десет минути, капитане.

— Господи!

— Каква беше тази гатанка, по дяволите? — попита Уест, вдигна глава от тефтерчето си и се втренчи във всяко лице поотделно в стаята. — Някой разбра ли?

— Изобщо не — отвърна Гарсия. — Лушън говореше много бързо.

— Да, и аз не разбрах нищо — каза Холбрук. — Не схванах много след "смях на поети".

Хънтър вече отваряше приложението за запис на мобилния си телефон.

— Ще пусна записа — каза той.

Намери точното място само за няколко секунди. Този път всички записаха дума по дума гатанката на Лушън, включително Хънтър.

Ще ме намериш на място, където хората трябва да мълчат, но не тук. Където трябва да намериш стихове, но не тук. Където трябва да идват да учат ученици, жадни за знания, но не тук. Вместо мълчаливи хора ще намериш шумни хора, но ще намериш и мълчаливия мъж. Вместо смях на поети ще намериш сълзи на писатели. Вместо жадни за знания ученици ще намериш евтини учители. Търси не очевидното, а нестандартното, и ще намериш нещо специално. Ще намериш изключителното.

— Какво означава това, мамка му? — попита Уест, без да откъсва очи от тефтерчето си. Изражението на лицето му говореше за крайна обърканост.

— Това е гатанка — отвърна Гарсия. — Не би трябвало да има очевиден смисъл, нито да е лесна за отгатване.

Хънтър седеше зад бюрото си, сложил ръце на облегалките от двете страни на стола и преплел пръсти пред гърдите си. Очите му четяха редовете отново и отново.

Изминаха четири минути, без никой да отрони нито дума.

Холбрук пръв изказа предположение.

— Мисля, че Лушън има предвид някаква стара училищна сграда, която сега се използва за нещо друго — каза той и привлече вниманието на останалите. — Винаги ме е бивало в гатанките — добави агентът на ФБР и посочи голямата магнитна дъска до южната стена.

— Може ли?

— Разбира се — отговори Карлос.

Холбрук бързо написа цялата гатанка на дъската с големи букви и после начерта две хоризонтални линии — едната след първите три изречения и другата — след следващите три, разделяйки горе-долу гатанката на три части.

— Както знаем — започна той, — отговорът на тази гатанка ще ни даде място тук в Лос Анджелис, нали? Но мисля, че Лушън е разделил гатанката на три части. — Холбрук посочи дъската. — Първата част ни казва какво е било по-рано мястото, втората — какво е станало, и третата е нещо като улика как да изтълкуваме всичко.

Агентът на ФБР видя, че озадаченост помрачи лицата на всички.

— Нека обясня — каза той и посочи първите три изречения на дъската. — Първата част: Ще ме намериш на място, където хората трябва да мълчат, но не тук. Където трябва да намериш стихове, но не тук. Където трябва да идват да учат ученици, жадни за знания, но не тук. Ако премахнем края на тези изречения, който се повтаря и в трите, ще получим: Ще ме намериш на място, където хората трябва да мълчат. Където трябва да намериш стихове. Където трябва да идват да учат ученици, жадни за знания. — Холбрук посочи всяко изречение и поясни: — Място, където хората трябва да мълчат — но вече не. Където трябва да намериш стихове — но вече не. Където идват да учат ученици — но вече не. — Той млъкна, за да даде възможност на останалите да проследят реда на мислите му. — И на мен "място, където хората трябва да мълчат; където трябва да намериш стихове; където идват да учат ученици" ми звучи като учебна среда, нали? Класна стая… училище… университет… нещо от този род.

Озадачеността на лицата на другите бавно започна да се разсейва.

— Втората част на гатанката — продължи Холбрук — е най-трудната, защото мисля, че ни казва в какво е превърната тази "бивша учебна сграда", ако Лушън наистина има предвид това. — Той отново посочи дъската.

Вместо мълчаливи хора ще намериш шумни хора, но ще намериш и мълчаливия мъж. Вместо смях на поети ще намериш сълзи на писатели. Вместо жадни за знания ученици ще намериш евтини учители.

Всички дълго мълчаха.

— Някакви предположения? — попита капитан Блейк.

— Но гатанката не свършва до тук — обади се Гарсия, преди някой друг да има възможност да каже нещо. — Лушън приключва с: Търси не очевидното, а нестандартното, и ще намериш нещо специално. Ще намериш изключителното.

— Така е — съгласи се Холбрук. — И това е третата част, за която говоря — нещо като улика как да изтълкуваме всичко. Лушън ни казва, че трябва да мислим нестандартно — Търси не очевидното, а нестандартното… нещо необикновено, което пак ни връща към най-трудната част на гатанката — средата. Какво е станало това място?

— Търси не очевидното? — попита Уест. — Има ли изобщо нещо "очевидно" в тази щуротия? Защото, ако има, аз не го виждам. Що за очевидно място е това, където "вместо мълчаливи хора ще намериш шумни хора, но ще намериш и мълчаливия мъж"? "Вместо смях на поети ще намериш сълзи на писатели"? "Вместо жадни за знания ученици ще намериш евтини учители"? Някой разбира ли нещо?

Вниманието на Хънтър беше приковано в дъската, Холбрук беше направил много добър анализ как е съставена гатанката — от три части. Освен това беше предложил и много правдоподобно разделяне на първата част на гатанката. Лушън, изглежда, наистина беше започнал играта си на думи, говорейки за някакво бивше учебно заведение — място, където хората мълчат, където има стихове и където ходят да учат ученици, но вече не е така. Въпреки много доброто тълкуване на Холбрук в избора на думи на Лушън имаше нещо, което притесняваше Хънтър. Нещо, което не можеше да определи.

— Някой? — настоя Уест. — Нещо?

Всички в кабинета знаеха, че в такива ситуации е най-добре да не разсъждават прекалено много. Обикновено отговорите на подобни гатанки бяха по-лесни, отколкото очакваха повечето хора. Прекаленото мислене вредеше на творческия процес и подвеждаше ума да подмине правилния отговор само защото звучи твърде елементарно. Но елементарно или не, никой, изглежда, нямаше какво да предложи… нито дори някакво далечно предположение.

Уест неспокойно прокара пръсти по военната си подстрижка и когато срещна погледа на Хънтър, кимна иронично.

— Да, прецакани сме.