По следите на злото

54

Официалният брой на жертвите беше оповестен едва четиридесет и осем часа след експлозията. Криминалистите на ФБР и лосанджелиската полиция преравяха развалините на бара с часове, търсейки всяка кост и част от кост, която можеха да намерят, но всъщност търсеха черепи.

На място, където е станал взрив, има голяма вероятност телата да са разчленени или разкъсани, но не раздробени на прах, затова беше обичайна практика да броят черепите, като официален метод да определят колкото е възможно по-точно броя на жертвите.

След четиридесет и осем часа лабораторията по криминалистика на ФБР излезе с официално изявление, в което се казваше, че броят на хората, загубили живота си при взривяването на "Уиски Атенеум", е трийсет.

Лосанджелиската полиция, ФБР и Маршалската служба на Съединените щати бяха разгледани под лупа от медиите, кмета на Лос Анджелис и губернатора на Калифорния, въпреки че Маршалската служба беше агенцията, подложена на най-голям натиск, тъй като отговаряше за залавянето на бегълци от затвора.

— Може ли някой да ми обясни как е възможно това, по дяволите? — гневно попита Ерик Ломбарди, кметът на Лос Анджелис.

Той седеше до прозореца в кабинета на капитан Барбара Блейк. На съвещанието присъстваха и Хънтър, Гарсия, специален агент Питър Холбрук, маршал Тайлър Уест и директорът на полицията на Лос Анджелис Роджър Дейвидсън.

— Изминаха осем дни, откакто този психопат взриви обществено заведение и уби трийсет души в моя град. — Естествено плътният глас на кмета звучеше особено заплашително, когато се ядосаше. — Осем проклети дни, а вие ми казвате, че никой няма представа как да го намери? — Той зачака, но никой не отговори. — Поправете ме, ако греша, но ми казаха, че лицето Лушън Фолтър не е терорист. Той е беглец, който е избягал от затвора… кога? — Очите му се отместиха към Уест.

— Преди четиринайсет дни — отговори щатският маршал.

— Точно така. Този изрод бяга от четиринайсет дни. — Гневният поглед на кмета обходи присъстващите. — Четиринайсет… но той не бяга само от Маршалската служба. Не. Преследват го и шибаното ФБР, и проклетата лосанджелиска полиция.

Този път Ерик Ломбарди прониза с поглед Роджър Дейвидсън, директора на полицията.

— Това обаче не е всичко — продължи кметът. — Защото, за разлика от повечето бегълци, чието местонахождение първо трябва да бъде установено, маршалите знаят къде е този изверг. Всъщност това е известно от няколко дни, нали? Той е тук. — Ломбарди посочи с двата си показалеца към пода. — В Лос Анджелис. Тук е през цялото това време. И причината да го знаем е, защото той ни го каза — четири дни преди да взриви бара.

Уест се почеса по главата и се приготви да каже нещо, но кметът още не беше приключил.

— И така, ето какви са фактите — продължи той. — Знаем как изглежда този Лушън Фолтър. Знаем къде е — имам предвид в кой град се крие. Знаем също, че няма известни съучастници и че действа сам. На всичко отгоре, този тип е бил в затвора. — Ломбарди вдигна дясната си ръка. — Почакайте, ще се изразя по друг начин. Той е бил в единична килия в строго охраняем затвор три години и половина, без абсолютно никакъв контакт с външния свят. Никакви посетители. Никакви телефонни разговори. Никакви писма. Нищо. Въпреки това успява да избяга от затвора, да убие седем души като начало, да пътува из страната, при това с пътнически самолет, да намери военен клас С-4, да се обади на властите, за да играе игра на думи с тях, и да взриви бар, без никой да може да го открие? И не говоря за кой да е "никой". Този "никой" включва Маршалската служба на Съединените щати, ФБР и лосанджелиската полиция. Не гоним призрак, госпожи и господа. Преследваме човек… един човек. Имаме снимката му, знаем кой е той и знаем, че е тук, в този град, но все още не сме го задържали. Затова, моля, позволете да ви попитам отново, може ли някой в този кабинет да ми обясни как е възможно това, по дяволите?

— Защото Лушън живее така през по-голямата част от живота си. — След няколко секунди мълчание Хънтър беше единственият, който предложи отговор.

— Моля? — Кметът се обърна към него.

— Преди да бъде арестуван преди три години и половина, Лушън Фолтър не беше Лушън Фолтър.

Ломбарди се намръщи.

— Ще започнете ли скоро да говорите смислено, детектив, защото нямам цял ден?

— Лушън не е Лушън от дните си в университета — започна Хънтър.

— Сериозно? — попита кметът. — И кой е?

— Всеки, който иска да бъде — отговори Хънтър и веднага премина към обяснение. — Лушън не е идиот. Напротив, той е извънредно интелигентен. Когато започна да убива, което ни връща чак в дните му в университета, Лушън отлично знаеше, че онова, което прави, е изключително рисковано за него. — Хънтър не видя причина да споменава за истинската цел на убийствата, извършени от Лушън — неговата "енциклопедия". Това само щеше да породи нова лавина от въпроси. — Знаеше, че една грешка — продължи той, — едно подхлъзване ще изпрати полицията по петите му. Затова на много ранен етап той измисли план. Планът му беше никога да не използва собствената си самоличност. Осъществи плана си, като търсеше жертви, чиято самоличност ще вземе по-късно, ако се наложи.

— Извинете — прекъсна го кметът Ломбарди. — Бихте ли обяснили? Как така да вземе самоличностите им, ако се наложи?

— Лушън започна да търси жертви мъже, които приличат на него — обясни Хънтър. — И приликата дори не трябваше да е много очебийна. Всъщност му бяха необходими само съответният ръст и кръвната група. Нито твърде слаб, нито твърде дебел. Той можеше да нагоди всичко друго, включително възрастта.

Ломбарди и Дейвидсън изглеждаха малко объркани.

— С течение на годините — продължи Хънтър — Лушън стана експерт по промяна на външния си вид. Знае абсолютно всичко за грима, протезната пяна, течния латекс, перуките… каквото се сетите. Може да си придаде какъвто вид иска. И не само това, но може и да променя гласа си, акцента, интонацията, позата, походката, маниерите си… всичко. Планът му беше да намери жертви мъже със същия ръст като него и сходно телосложение. След това се сприятеляваше с тях, научаваше всичко за тях и накрая ги очистваше.

— Под "очистваше" предполагам, че искате да кажете, че ги е убивал — каза кметът Ломбарди.

— Точно така — потвърди Хънтър. — Щом ги убиеше, Лушън взимаше всички документи, които намереше — паспорт, лична карта, шофьорска книжка… всичко. След това включваше името на мъжа в списък със самоличност, които може да възприеме, ако се наложи. И преправяше външния си вид, за да изглежда точно като човека на снимката на документа.

— Правел е списък, така ли? — попита кметът.

Хънтър кимна.

— Когато най-после беше арестуван преди три години и половина, открихме кутия с документи за самоличност в едно от скривалищата му. Всичките на мъже. Всичките горе-долу с ръста на Лушън и неговата кръвна група. — Робърт млъкна, за да може кметът да осмисли думите му.

— Направил си е списък с възможности за избор? — попита Ломбарди.

Хънтър отново кимна.

— Такъв е Лушън — нещо като съвременен оцеляващ в градски условия, без абсолютно никакви връзки с никого и никое място, и това му позволява да се превръща във всеки, който иска — и е много добър в това. — Хънтър посочи снимка на Лушън, сложена на бюрото на капитан Блейк. — Няколко часа след бягството от затвора вече изобщо не е изглеждал така. Две седмици след бягството… — Робърт повдигна рамене. — Той може да се разхожда из града като старец или афроамериканец, или дори като жена.

Сега беше ред на кмета да се почеше нервно по главата.

— Преди малко казахте, че не гоним призрак — добави Хънтър с уморен глас. — Прав сте. Лушън не е призрак. Той е по-скоро мутант, някой, който може да възприеме каквато самоличност поиска и когато поиска. Прибавете към това факта, че е живял като призрак през по-голямата част от живота си — без приятели, семейство, дом, без място или хора, които да поставим под наблюдение с надеждата, че един ден той може да се свърже с тях, и ще получите нещо много по-страшно от призрак. — Хънтър погледна в очите кмета. — Започвате ли да добивате представа защо никой не може да го открие?