По следите на злото

15

След като напусна Ноксвил, Лушън кара един час и стигна до дълга и гъста гора покрай магистрала "Дикси", на юг от бреговете на река Френч Брод.

— Да, точно това имам предвид — измърмори той, намали и потърси отбивка или пътека… нещо, което да го заведе по-навътре в гората.

След като търси две-три минути, Лушън най-после забеляза тесен черен път, който се отклоняваше от магистрала "Дикси" и чезнеше сред дърветата. Без изобщо да се колебае, той зави и пое по него, докато вече не можеше да отиде по-нататък. Спря аудито, отвори багажника, преметна на рамо трупа на Алиша Камбъл и я носи пеша на север десетина минути, докато стигна отличителна група дървета. Районът изглеждаше непристъпен. Лушън се огледа наоколо, но не видя знаци от нечие присъствие. Нямаше боклуци, нито следи от палатки, остатъци от огън или фасове от цигари… нищо. Видя само стъпки на вълци.

— Тук ще се сбогуваме завинаги, Алиша — каза той и сложи тялото й на земята до едно от дърветата. — Беше ми приятно да се запознаем.

Извади от джоба си ножицата, която беше купил в Ноксвил, коленичи до трупа на Алиша и с един-единствен прецизен и силен замах преряза гърлото й от ляво надясно.

От раната не рукна кръв, тъй като сърцето и беше спряло преди повече от два часа, но няколко капки бавно се процедиха по бледата й бяла кожа и се стекоха върху листата и земята под тялото й. Това беше всичко, което искаше Лушън. Вълците и другите животни, които обикаляха из гората, скоро щяха да надушат мириса на плътта и кръвта й. До сутринта от трупа й нямаше да остане почти нищо.

— Вечерята е сервирана, момчета. Елате и се почерпете — извика Лушън и преди да се върне в колата, окачи чантата на Алиша на клон на дървото, високо над земята, за да не я отмъкнат вълците.

Освен две спирания за задължително зареждане с бензин и отиване до тоалетна, Лушън кара, без да спира, през остатъка от деня и цялата нощ. Планът му да се върне във Вирджиния и после отново да поеме на юг, този път през Северна Каролина вместо през Тенеси, се осъществяваше по-добре, отколкото очакваше. След като пикапът, който беше изоставил в онази зона за отдих, беше намерен, маршалите, които отговаряха за задачата отново да заловят Лушън, незабавно бяха разпоредили да бъдат поставени блокади на тактически места, разпръснати из Южен Тенеси и на границите с Джорджия, Алабама, Мисисипи и Арканзас. Придвижвайки се обратно на север към Вирджиния и после отново на юг през Северна Каролина, Лушън заобикаляше операцията на Маршалската служба и избягваше всичките й блокади.

Двайсет и девет часа след като остави трупа на Алиша Камбъл на милостта на вълците, Лушън стигна до затънтената мочурлива местност в Южна Луизиана, до която се намираше дървената му барака. Преди да стигне дотам обаче, той спря за последен път на две места. Първо се отби в железарски магазин, откъдето купи няколко неща, на които беше направил списък по време на пътуването. След това отиде в местната бакалия. Ядеше му се домашно приготвена храна.

Когато най-после стигна до имота си, Лушън се чувстваше изтощен, но имаше още работа, която трябваше да свърши, преди да си позволи да си почине.

Първо трябваше да се отърве от аудито.

Освен че беше на отдалечено място, колибата на Лушън беше скрита зад толкова много растителност че всъщност не беше необходимо да се тревожи, че някои може да забележи колата от разстояние, освен ако не търсеше имота му, а това беше невъзможно.

Лушън беше купил малката хижа от някой си Джо Топанга преди повече от осем години. Първоначално къщичката принадлежала на бащата на Джо, изтормозен и самотен човек, който в началото на 80-те години по свои причини решил да живее колкото е възможно по-далеч от модерното общество. Господин Топанга-старши построил бунгалото с подръчни материали и го направил свой дом, докато починал преди девет години. Хижата останала на Джо, който мразел всичко в нея — местоположението й, околността, миризмата на дъски, жабешкото крякане нощем, всичко… Най-много от всичко обаче му били неприятни спомените и колко му се гади всеки път, когато се приближи до къщичката.

Лушън се запозна с Джо Топанга в един бар в Ню Орлиънс осем месеца след смъртта на баща му. Прекараха вечерта, като пиха заедно, и когато Джо му каза за имота на баща си, колко е затънтен и колко много ненавижда мястото, Лушън веднага се възползва от възможността.

— Колко искаш за него? — попита Лушън.

— Говоря сериозно, пич — отвърна Джо. — Не ти трябва да купуваш онова място. То е като проклето скривалище на сериен убиец. Нещо от филм на ужасите — "Колибата в тресавището". — Той се засмя. — Толкова е скрито, че дори с указания на хората им е трудно да го намерят.

— Звучи идеално — рече Лушън.

— Идеално, ако искаш да се скриеш от света.

Лушън довърши питието си.

— Може би един ден ще направя точно това.

Разговаряха до края на вечерта и Лушън се възползва от възможността да опознае малко по-добре Джо. Също като баща си и Джо беше самотник. Нямаше съпруга, деца, гадже или сестри, само няколко приятели. Майка му беше починала десет години преди баща му и Лушън разбра, че това е бил ключовият фактор господин Топанга-старши да стане отшелник. Той даде още петстотин долара на Джо, за да го закара дотам и да му покаже точно къде е мястото. Много удобно два дни по-късно Джо Топанга умря от свръхдоза хероин, вещество, което никога преди това не беше употребявал.

Бараката беше идеална за целта на Лушън и той реши, че това ще бъде убежището му в случай на провал. Място, за което никога нямаше да говори или да пише, нито дори в "енциклопедията на убиването". Място, което никой друг нямаше да знае, че съществува.

С течение на годините Лушън ходи няколко пъти до Луизиана, подготвяйки имота си за евентуални случаи като този — когато се наложи да изчезне завинаги. Преди обаче да го направи, имаше сметка за уреждане.

В дъното на дървената хижа той беше заровил два куфара. В тях държеше няколко шофьорски книжки и паспорти, много пари в брой, куп висококачествен реквизит за дегизиране и малък, но разнообразен арсенал. В единия куфар съхраняваше и една много ценна вещ, нещо, с което се беше сдобил преди години, нещо, което не беше използвал, но сега моментът, изглежда, бързо наближаваше.

Макар да знаеше, че никой няма да може да го намери там, задържането на аудито пак беше риск, а колкото и малки да бяха рисковете, Лушън винаги се стараеше да ги избягва, когато е възможно. На място, заобиколено от блата — някои достатъчно дълбоки, за да погълнат камион — изчезването на лека кола беше детска игра. Половин час след като стигна до бараката си, Лушън закара аудито до едно от по-дълбоките мочурища, включи колата на скорост, затисна с тежък камък педала на газта и я наблюдава как бавно изчезва в мътните води.

Пеша по неравен и мокър терен, щяха да му бъдат необходими близо четири часа, за да стигне от бараката си до най-близкия град, но това не го тревожеше. Той имаше достатъчно запаси, за да изкара една седмица, макар че нямаше намерение да прекара повече от един, може би два дни, скрит в южна Луизиана.

Най-после сам и изолиран, Лушън си позволи да си почине.