По следите на злото

23

За втори път в рамките на една седмица се наложи Хънтър да разкаже историята, която го свързваше с Лушън Фолтър, този път за да могат капитан Блейк, маршал Тайлър Уест и специален агент на ФБР Питър Холбрук да разберат защо Лушън е толкова обсебен да примами Хънтър да се включи в някаква игра "Хвани ме, ако можеш".

Също като Гарсия Уест, Холбрук и капитан Блейк бяха крайно шокирани от разказа на Хънтър. И на тримата им беше трудно да повярват, че някой, който и да е, от каквито и заблуди да страда, е прекарал целия си съзнателен живот в изтезания и убийства на хора като част от някакъв откачен егоцентричен експеримент само за да документира лудостта си.

— Това е най-умопомрачителната и откачена история, която съм чувал — заяви Уест, когато Хънтър най-после приключи разказа си.

Капитан Блейк и Холбрук, изглежда, бяха съгласни с преценката му.

За Гарсия всичко прозвуча още по-невероятно от първия път, когато го чу.

— Имаме екип, въоръжен със свръхмодерен софтуер за лицево разпознаване, който анализира записите от видеокамерите за наблюдение на международното летище на Лос Анджелис по времето, когато ви се е обадил Лушън — каза Холбрук. — Ако успеем да го идентифицираме и каква дегизировка носи, все някой шофьор на автобус или такси, или някой друг може да го е запомнил… и дори къде го е закарал.

— В голям град като Лос Анджелис? — обади се Гарсия. — Това е много малко вероятно.

— Знаем — съгласи се Холбрук. — Но в момента разполагаме само с много малки вероятности.

Хънтър запази спокойно изражение, въпреки че мисълта, която се въртеше в главата му беше: Лушън никога не оставя нищо на случайността.

Лушън беше разговарял близо пет минути по телефона с него — повече от достатъчно време обаждането да бъде проследено. И знаеше това. Хънтър не се съмняваше, че е искал обаждането да бъде проследено. Искал е Хънтър да знае, че той е в Лос Анджелис. Всичко това беше част от играта на котка и митка, която искаше да играе Лушън. Това не само засилваше напрежението в цялата ситуация, но и служеше за доказателство колко е самоуверен.

Щом знаеше, че обаждането ще бъде проследено до международното летище на Лос Анджелис, тогава Лушън, разбира се, очакваше ФБР и Маршалската служба да прегледат записите от камерите за наблюдение на летището. Проблемът беше, че от години същият свръхмодерен софтуер за лицево разпознаване се използваше на повечето американски международни летища, включително на летището в Лос Анджелис. Летищата са първите места, които се вдигат по тревога в случай на бягство на затворник. Те са сред първите, които получават снимка и пълно описание на беглеца, и снимката незабавно се въвежда във въпросния "свръхмодерен софтуер за лицево разпознаване". И въпреки това Лушън беше успял най-спокойно да излезе от летището на Лос Анджелис, без да алармира системата.

Свръхмодерна или не, програмата би разпознала Лушън в тълпата само ако той пожелае, и пожелае ли, щеше да има причина за това.

— Може ли да ви попитам нещо, детектив Хънтър? — каза Уест и без да дочака отговор, продължи: — Каква, мислите, е вероятността този Лушън, старият ви приятел от университета, да идва за вас? Защото от вашия разказ и от телефонния разговор, който току-що чухме, на мен е ясно едно — той ви обвинява за ареста си, че сте го спрели и сте сложили край на неговото… "научно изследване", ако може да се нарече така. Лушън Фолтър очевидно е ядосан и по собствените му думи през последните три години и половина е броил времето и е планирал отмъщение. На всичко отгоре той е тук, във вашия град, затова каква, мислите, е вероятността Лушън да идва за вас, детектив Хънтър?

Робърт, който вече беше разсъждавал за тази вероятност, се вгледа за момент в Уест.

— Вероятността е съвсем реална — призна най-после той. — Но ако идва за мен, Лушън няма да го направи веднага.

— Не ви разбирам — възрази Уест. — Защо?

— Защото първо ще направи точно това, което каза, че ще направи — отвърна Хънтър. — Ще превърне всичко в игра. Игра, в която от негова страна няма правила, но от наша страна има много. Игра, в която той ще контролира всичко. Игра, която вече отне живота на седем невинни, и най-страшното е, че според мен той още не е започнал да я играе. Онези седем убийства са само загрявка.

Уест неспокойно се почеса по върха на кривия си нос.

— Искам Лушън да дойде за мен веднага — добави Хънтър.

Уест го изгледа недоверчиво.

— Не го казвам, защото се правя на корав, маршал Уест — поясни Робърт. — Казвам го, защото ако Лушън дойде за мен сега, има вероятност всичко да свърши дотук. Няма да бъде погубен животът на други невинни хора. Или аз ще го убия, или той ще убие мен, или и двете. Лушън обаче няма да го направи… и знаете ли защо?

— Защото е страхливец? — предположи Уест.

— Защото за него това няма да е забавно — поправи го Уест. — Всички чухте записа на телефонното обаждане, нали? Лушън иска да се върне към "проекта" си, към "научното си изследване", защото, както каза той, още не е приключил. Тогава защо да не го направи забавен и да го съчетае с игра "Хвани ме, ако можеш"?

— Игра, в която ние имаме пълно числено превъзходство? — възрази Уест. — Игра, която Лушън Фолтър знае, че не може да спечели?

— Точно там е проблемът — отвърна Хънтър. — Ако искате да гледате на ситуацията като резултат от победи и загуби, той вече победи… седем пъти. Всеки живот, който отнеме, е победа за него и поражение за нас. Необратима загуба.

В кабинета на Хънтър и Гарсия настъпи неловко мълчание, което обви присъстващите като задушаващо одеяло.

Уест го наруши пръв:

— В случай че все пак грешите, което явно е малко вероятно, и старият ви приятел реши да ви посети веднага, мисля да ви назнача екип за денонощно наблюдение. — Той отмести поглед към капитан Блейк.

— Прав е, Робърт — кимна тя. — Не е необходимо да си експерт, за да се досетиш, че този тип Лушън е нахакано копеле и очевидно ти има зъб. Освен това е непредсказуем и ако има и съвсем малка вероятност да те потърси… — Барбара не довърши изречението си.

— Ще се обадя на СОР веднага щом приключим това съвещание.

Специалният отдел за разследвания, СОР, на лосанджелиската полиция беше елитно тактическо поделение за наблюдение, което съществуваше повече от четиридесет години въпреки неспирните усилия на различни организации за защита на човешките права и политически групировки да го закрият. Причината беше, че броят на убийствата, извършени от отдела, беше по-голям от този на всеки друг отдел в полицията, включително специалните части и отделите "Банди" и "Наркотици".

Екипите на СОР се използваха предимно за тайно наблюдение на едри хищници — индивиди, заподозрени в тежки престъпления, включващи насилие, които няма да спрат, докато не ги хванат на местопрестъплението. Агентите на СОР бяха експертни стрелци и майстори в наблюдението. Основната им тактика беше да чакат и да наблюдават, докато видят, че заподозреният извършва ново престъпление, за да се намесят и да го арестуват. Тъй като обикновено изчакваха да заловят заподозрения на местопрестъплението, често използваха смъртоносна сила и затова бяха толкова противоречиво тактическо подразделение на лосанджелиската полиция.

— Освен това ще трябва да подслушваме телефона ви, детектив — добави Уест. — В обаждането си до вас Лушън каза, че ще се свърже с вас по-скоро, отколкото мислите. Когато го направи, трябва да знаем веднага.

Хънтър знаеше, че каквото и да каже, Маршалската служба пак ще подслушва телефона му.

— Без СОР — заяви той.

Капитан Блейк се намръщи.

— Защо?

— По две причини. Първо, ако Лушън дойде за мен, той няма да дойде в дома ми. Няма и да се промъкне незабелязано зад мен и да ме застреля в тила. Това е твърде лесно и не е достатъчно зрелищно за него. Ако дойде за мен, Лушън ще избере нещо по-драматично. И второ, знам, че СОР са възможно най-добрите в наблюдението и тайното следене, но Лушън прави всичко като шахматист. Искам да кажа, че той винаги планира няколко хода напред. Така действа. Той би предположил, че ще ми бъде назначен екип за наблюдение. Ако идва за мен, Лушън ще бъде нащрек за този екип и колкото и да са добри в тайните операции, много вероятно е да ги забележи. Ако го направи, той няма да се уплаши, няма да избяга и дори няма да се откаже. Ще се опита да ги убие, преди те да убият него.

Гарсия изглеждаше разтревожен.

— Този тип Лушън е способен да очисти екип на СОР?

— Той е способен на много повече — отвърна Робърт.

— Тогава проследяващо устройство? — попита Холбрук. — Нещо малко, което да скриете в колана си, портфейла, часовника или някъде другаде… Нещо с алармен бутон, който лесно може да активирате, ако сте в беда.

— Ейдриън Кенеди опита нещо подобно, когато задържахме Лушън първия път — обясни Хънтър. — Когато специален агент Кортни Тейлър и аз преследвахме Лушън до едно от скривалищата му, Ейдриън ни даде копче на риза с подслушвателно устройство. Предупредих го. Казах му, че Лушън ще го забележи, и така и стана. Не е лесно да заблудиш Лушън.

— Сигурен съм, че техническите отдели на лосанджелиската полиция, ФБР и Маршалската служба ще измислят проследяващо устройство, което Лушън няма да забележи — каза Уест. — Но ще го направим малко по-късно. В момента искам да помислите по въпроса дали в Лос Анджелис или околността има някой, с когото Лушън би се свързал? — Той млъкна и повдигна рамене. — Или убил? Може би някой от дните ви в "Станфорд"?

Хънтър вече беше мислил за тази вероятност.

— Не се сещам за никого — отговори той. — Единственият друг човек, който дружеше с нас тогава, беше Сюзан Ричардс, а както ви казах, тя беше първата, която той уби преди много години.

— Има ли някой друг, с когото вие поддържате връзка? — настоя Уест. — Може би дори някой преподавател?

— Не — отвърна Хънтър. — С никого.

Уест изправи рамене и прокара ръка по врата си няколко пъти, като го масажираше.

— Не се обиждайте, детектив Хънтър, но ми се струва, че отговаряте, без да се замислите.

Робърт разбираше притесненията на маршала.

— Не е така — отговори той. Тонът му не прозвуча обидено. — Причината в момента да не мисля за отговорите си е, защото вече съм го направил. Задавах си същите въпроси отново и отново. Мисля за това от три дни. Наистина не се сещам за никого.

След няколко секунди Уест се отказа от опитите да разгадае поведението на Хънтър. Въпреки че си изкарваше прехраната с анализирането на хора, той не можеше да разбере детектива от лосанджелиската полиция.

— И все пак — обади се специален агент Холбрук — имаме екип, който в момента съставя списък с имена. Всички, които са учили в университета "Станфорд" по времето, когато вие и Лушън сте били студенти там. Всички, които са следвали психология. Ще ви бъдем благодарни, ако прегледате списъка, когато го изготвим, детектив Хънтър, и видите дали някои имена няма да се набият в очите ви. Нечие име може да освежи паметта ви за нещо… случка, разговор… каквото и да е. Може би някой друг, на когото Лушън е имал зъб. Списъкът ще включва снимките им от годишника на "Станфорд" по онова време, за да ви помогнат да си спомните.

— Разбира се — съгласи се Хънтър. — Изпратете ми списъка, когато е готов, и ще го прегледам.