По следите на злото

105

— Номерът на приемащия мобилен телефон е въведен — каза Лушън и посочи телефона в елека си с експлозиви. — Трябва само да натиснеш зеления бутон за повикване, Робърт, това е всичко. Ти каза, че искаш да сложиш край на това. Сега е шансът ти, стари приятелю.

— Ще се видим в ада, Лушън.

Хънтър се втренчи в очите на Лушън, пое си дълбоко дъх и натисна зеления бутон.

Не последва силен взрив.

Нямаше експлозия.

Не избухна никаква бомба.

Мобилният телефон в ръката на Хънтър наистина се свърза с друг мобилен телефон, но не с този в елека с експлозивите на непознатия, а с мобилен телефон, свързан с механизма в капака на пода, който Лушън беше измислил и изработил. Капак в пода, който Хънтър не видя, но беше застанал върху него.

И после всичко се случи много бързо.

Когато палецът на Хънтър натисна зеления бутон, подът под краката му изчезна. Хънтър падна през отворения капак в пода и тежко се стовари на земята на три метра под него. Левият му глезен болезнено се изкриви под странен ъгъл, когато краката му допряха бетонния под.

Лушън спокойно се приближи до зейналата дупка и погледна надолу към него.

— Смаян съм от решителността ти, Робърт. Ти наистина щеше да сложиш край на живота си само за да ме спреш да убивам, нали? — Лушън сякаш се замисли за случилото си току-що. — Наистина ли мислеше, че искам да умреш?

Хънтър посегна към левия си глезен. Болката беше толкова силна, че той се разтрепери.

— Не, Робърт — отговори Лушън на собствения си въпрос. — Не искам да умреш. Искам да живееш. Искам да живееш с подаръка, който ти дадох — вината, че допусна да умрат трийсет невинни човека, и омразата на жената, която обичаш. Искам да пазиш тези неща заключени в себе си и да ги оставиш да разяждат душата ти малко по малко, ден след ден… докато те съсипят. — Последва още една пауза, изпълнена с размисъл. — Но ще призная, че някога бяхме добри приятели, Робърт, Всъщност ти беше единственият приятел, който съм имал, и в знак на уважение към тези отдавна отминали дни, ще ти дам още един шанс да избираш, но този път няма да е лесно като натискането на бутон на телефон.

Хънтър погледна наляво, после надясно, но навсякъде около него цареше непрогледен мрак.

— Експлозивите в елека са истински — продължи Лушън. — Съвсем истински, както и всичките тези галони бензин тук. Експлозивите в елека ще избухнат след по-малко от една минута. Ударната вълна на взрива е точно изчислена и няма да те убие тук долу. — Лушън направи несигурна гримаса. — Но за по-сигурно на твое място бих се претърколил два-три метра натам. — Той посочи вдясно от Хънтър. — Както казах, взривът няма да те убие, но пушекът и огънят със сигурност ще го направят. — Лушън изви врат на една страна и после на другата, сякаш да премахне някакво схващане. — Ето защо изборът е твой, Скакалец. Ако искаш да живееш, трябва да се пребориш с пушека, огъня и счупените стъкла и да се измъкнеш оттук, но ще трябва да минеш по дългия път, защото в този край на склада ще стане доста горещо.

Хънтър чувстваше, че е навехнал левия си глезен при падането. Това, заедно с босите му крака, морето от счупени стъкла, огъня и пушека, не му се виждаше особено голям шанс.

— Но ако наистина искаш да умреш — добави Лушън, — тогава легни, чакай пушекът да стигне до теб, а това ще стане съвсем скоро, и си поеми дълбоко дъх няколко пъти. — Той се ухили. — Така или иначе, аз изчезвам. Пътищата ни никога повече няма да се кръстосат, Скакалец. — Лушън му намигна. — Кой знае? Един ден може би ще се видим в ада. Истинско удоволствие беше да те познавам, приятелю мой. Надявам се, че ще направиш правилния избор.

Лицето на Лушън изчезна от дупката в тавана над Хънтър.

Няколко секунди по-късно целият втори етаж се взриви.