По следите на злото

21

Въпреки разликата от три часа между Лос Анджелис и Вашингтон минаваше единайсет през нощта, когато Хънтър най-после се върна в малкия си едностаен апартамент в Хънтингтън Парк, югоизточен Лос Анджелис. Наля си малко петнайсетгодишно "Порт Аскейг Шери Каск", угаси лампите, мълчаливо седна в дневната и се вгледа през прозореца в никога непомръкващите светлини на града в далечината.

Помъчи се да организира мислите в главата си, но след новината за бягството на Лушън умът му представляваше гротескна бъркотия от образи, спомени и чувства, които започваха отпреди три години и половина и гневно го теглеха назад към дните в университета. Колкото по-ясно се опитваше да мисли, толкова по-мрачни ставаха мислите му.

Той изпи още една глътка от шотландското уиски, затвори очи и остави тъмнозлатистата течност да завладее вкусовите му възприятия — сладникава и с дъх на пушек, с нюанси на цитрус и съвсем мъничко теменужки. Хънтър не си спомняше кога се бе сдобил с това уиски, нито кой му го бе препоръчал, но наистина беше прекрасно.

Уискитата сингъл малц бяха най-голямата му страст и макар да не се смяташе за експерт, малката колекция, която бе събрал през годините, несъмнено беше разнообразна и изискана и вероятно можеше да задоволи вкуса на повечето познавачи.

Сирената на не много далечна линейка изтръгна Хънтър от момента на удоволствие. Той отвори очи и видя русокоса жена на четиридесет и пет години, която дръпна завесите на прозореца на апартамент на отсрещната страна на улицата. Миг по-късно лампите там угаснаха.

Робърт погледна часовника си. 23:48. За повечето хора това беше много разумен час да си легнат, но той не беше като повечето хора, особено по отношение на съня.

Установено е, че един от всеки петима души в Съединените щати страда от безсъние. В повечето случаи причината за това състояние е комбинация от преумора от работа и стрес, свързан с финансовото положение и семейството, но случаят на Хънтър не беше като повечето.

Безсънието го беше сграбчило в хватката си за пръв път, след като майка му загуби битката с мултиформения глиобластон — най-агресивния вид първичен рак на мозъка, известен на медицината. Тогава Робърт беше само на седем години. Седеше сам в стаята си нощем и майка му отчаяно му липсваше. Мъчеше се да разбере какво се е случило и да удържи сълзите да не го удавят. Тъгата се превърна в нежелан ежедневен придружител и заедно със скръбта се появиха разтърсващите кошмари, толкова образни и въздействащи, че от чист инстинкт за самосъхранение мозъкът му направи всичко възможно да го държи буден колкото може по-дълго. Сънят стана лукс и наред с това мъчение и за да поддържа мозъка си зает по време на безкрайните безсънни нощи, Хънтър се пристрасти към книгите. Поглъщаше ги ненаситно нощ след нощ, сякаш четенето му даваше вълшебни сили. Книгите станаха неговото светилище, безопасно убежище… щит срещу тъгата, която не можеше да контролира и да разбере.

Докато годините минаваха, той се научи да живее с безсънието, вместо да се бори с него. Ако имаше късмет някоя нощ, спеше непробудно четири-пет часа, но докато гледаше как завесите се дърпат и лампите угасват една по една на отсрещната страна на улицата, Хънтър разбра, че тази нощ няма да му провърви.

Докато отпиваше от уискито, мобилният му телефон завибрира върху масичката за кафе в средата на дневната и го стресна. Сърцето му пропусна един удар и той стрелна очи към екранчето на телефона, очаквайки пак да види думите "непознат номер", но сгреши. На екрана беше изписано името "Трейси".

Хънтър несъзнателно въздъхна от облекчение и устните му се разтеглиха в плаха усмивка.

Беше се запознал с професорката по криминална психология Трейси Адамс преди няколко месеца в една от множеството библиотеки в кампуса на Калифорнийския университет в Уестууд. Привличането и от двете страни беше мигновено и безспорно, но въпреки че я харесваше много повече, отколкото искаше да признае, поради свои причини и за отчаяние на Трейси, Хънтър така и не позволи любовта им да разцъфти както трябва.

— Здравей — каза той, отговаряйки на обаждането, и отново насочи вниманието си към светлините на града отвъд прозореца. — Мислех, че вече спиш.

— Сериозно? — с леко развеселен тон попита Трейси. — Кога си чувал да заспивам преди един след полунощ?

По странно стечение на обстоятелствата Трейси също страдаше от безсъние, макар и не в толкова остра форма като Хънтър.

— Вярно — съгласи се той. — Е, как мина денят ти?

— Нормално — отговори тя. — Въпреки че на двама студенти им се наложи да се извинят и да хукнат към тоалетната. Някои от фотосите, които съпътстваха едната ми лекция днес следобед, им дойдоха в повече.

— Наистина ли? За кого говореше?

— Ед Гийн.

Робърт се засмя.

— Нека позная — фотосите са били на костюмите от човешка кожа.

Едуард Тиъдър Гийн беше сериен убиец, чиито жертви бяха доста малко на брой в сравнение с тези на някои от най-прословутите убийци в американската история. Официално той беше обвинен в убийството само на двама души. Онова, което го открояваше от повечето други серийни убийци, беше насилието и степента на лудостта му. Ед Гийн страдал от жестоки заблуди. Той изравял трупове на жени, които му напомняли на майка му, изрязвал парчета от кожата им и си правел костюми и маски, които носел вкъщи. Освен това използвал някои от частите на телата им, за да изработва колани, абажури, купи, пепелници и различни други предмети за бита. Ед Гийн беше реалното вдъхновение за някои от най-ужасяващите серийни убийци в холивудските филми, включително Норман Бейтс ("Психо"), Джейми Гъм (Бъфало Бил в "Мълчанието на агнетата") и Ледърфейс ("Тексаското клане").

Трейси се засмя.

— Да, позна — каза тя. — Костюмите от човешка кожа. Това винаги им въздейства. Все едно, как беше полетът… или по-скоро полетите?

— Дълги и уморителни.

— Мога да си представя. Отдавна не съм ходила във Вашингтон, но да отидеш дотам и да се върнеш в същия ден, е изтощително. Изненадана съм, че не си заспал след дванайсет часа летене.

— Да… За жалост сънят, изглежда, няма да дойде толкова лесно тази нощ… ако изобщо дойде.

Трейси долови нотката безпокойство в гласа на Хънтър, но знаеше, че не трябва да го разпитва. Тя му зададе съвсем друг въпрос:

— Искаш ли компания? Вечерта проверявах тестове и все още се чувствам съвсем будна, пък и утре сутринта нямам лекции.

Поканата определено беше съблазнителна.

— Пътят не е ли доста дълъг да идваш тук по това време на нощта? — попита Хънтър.

Трейси живееше в западен Холивуд, на двайсет и шест километра от Хънтингтън Парк.

— Може би — съгласи се тя. — Но ще ми направиш ли една услуга? Би ли погледнал през прозореца?

— Какво? — намръщи се Робърт. — Гледам през прозореца в момента.

— Знам — отвърна Трейси. — Но погледни надолу, до стълба с лампата вляво от теб.

Хънтър го направи.

Трейси, облечена с дълго черно палто, му помаха, докато продължаваше да държи телефона до дясното си ухо.

Напълно изненадан, Робърт също й помаха.

— Защо просто не се качи и не почука?

— Не исках да ти се натрапвам. — Трейси му се усмихна. — Това означава ли, че искаш компания?

— Да — отговори Хънтър и също се усмихна. — С удоволствие бих желал компания.

Когато приключиха разговора по телефона и Трейси влезе в жилищната сграда с апартамента на Робърт Хънтър, никой от тях не забеляза високия силует, който се криеше зад дървото няколко метра по-нататък на улицата.

Лушън стоеше там от известно време. Той видя Хънтър, който се прибра неотдавна. Видя, че лампите на единия апартамент на третия етаж светнаха и след малко отново угаснаха. Видя до прозореца сянката на Хънтър, който се взираше в далечината, сякаш разсъждаваше за неизбежното, и после… изненада. Лушън видя поразително красива червенокоса жена, която се приближаваше от другата страна на улицата. Тя погледна жилищната сграда, сякаш търсеше нещо. От това разстояние беше трудно да е сигурен, но Лушън проследи погледа й и можеше да се закълне, че жената гледаше същия прозорец, в който се беше втренчил и той.

— Еха — измърмори той под нос. — Това изглежда интересно. Коя си ти, малка хубавице?

След това видя, че червенокосата жена бръкна в чантата си, извади телефона си и набра някакъв номер, без да откъсва очи от сградата. Лушън не можа да чуе разговора, защото беше далеч, нито да чете по устните й, но почувства, че кожата му настръхна, когато видя, че Хънтър застана до прозореца, допрял мобилния си телефон до дясното си ухо. Няколко секунди по-късно червенокосата се усмихна и след това помаха с ръка.

Лушън погледна нагоре.

Хънтър също помаха.

Джакпот!

— Е, здравей, красавице — прошепна Лушън. Трепетното вълнение опияни тялото му като отрова, инжектирана право в кръвоносната му система. Очите му проследиха червенокосата жена, която върна телефона в чантата си и се приближи до жилищната сграда с апартамента на Хънтър.

Лушън се усмихна на късмета си.

— Много… много ми е приятно да се запознаем, моя красива червена розо… която и да си ти.