По следите на злото

53

През остатъка от вечерта и по-голямата част на следващия ден те писаха доклади и се опитваха да обяснят на високопоставени длъжностни лица, политици и хора от правителството защо срещу град Лос Анджелис е извършен терористичен акт, отнел живота на неизвестен брой цивилни по такъв гротескен начин. Хънтър, Гарсия, капитан Блейк, Холбрук и Уест сновяха от едно напрегнато съвещание на друго, тъй като абсолютно всички настояваха за незабавни отговори.

За да помогне на обясненията и да облекчи бремето върху оперативната група за издирването на Лушън, Ейдриън Кенеди се свърза със самия президент на Съединените щати и държавния секретар по отбраната, на чието подчинение беше Агенцията за национална сигурност. Освен това си уреди среща със секретаря на Департамента за вътрешна сигурност.

Не след дълго Кенеди успя да увери и тримата, че въпреки бомбения атентат това е издирването на един много опасен и психически неуравновесен беглец от затвора и че случилото се в Лос Анджелис е изолирано произшествие, а не терористичен акт срещу Съединените щати. Лушън Фолтър нямаше политически дневен ред като терористите. Не беше и като Юнабомбър. Намеренията му не бяха да използва безразборно насилие, за да всее ужас сред населението.

— Тогава какви са намеренията му? — попита президентът.

Кенеди разказа за миналото на Лушън и неговата "енциклопедия на убиването". Това неизбежно предизвикваше недоверчиви погледи и озадачено повдигане на вежди, но Кенеди беше умен и омаловажи цялата история. Той обясни на всички, че "енциклопедия" е само думата, която обича да използва Лушън, но в действителност не е нищо повече от няколко разпокъсани записки.

— Общо дванайсет страници — излъга той.

Както се очакваше, медиите бяха започнали да съобщават за случая само няколко минути след експлозията и не изневериха на себе си, а ефективно направиха онова, което умееха най-добре — спекулираха за причините за взрива и превръщаха в сензация историята, колкото можеха повече, защото колкото по-драматични бяха заглавията, толкова повече вестници щяха да продадат и толкова повече зрители щяха да ги гледат.

За да се опитат да разсеят някои от митовете, породени от тези заглавия, най-скандалното от които беше, че експлозията е дело на спяща терористична клетка в Лос Анджелис след атаките в Ню Йорк на единайсети септември 2001 година, Маршалската служба на Съединените щати, ФБР и лосанджелиската полиция бяха принудени да свикат съвместна пресконференция. Хънтър, капитан Блейк, Холбрук и Уест стояха неловко пред камерите, докато цитираха изявление, подготвено от директорите на трите агенции. Не изрекоха нито една лъжа. Използваха най-добрия трик, който имаха в арсенала си, когато трябваше да говорят пред медиите: подбрана информация. Разкрий само онова, което е необходимо да знае публиката, нищо повече. Предвид това, те не споменаха нито дума за гатанката на Лушън и надпреварата си с времето.

— Замалко да забравя — каза Уест на Хънтър, когато излязоха от поредното бюрократично съвещание, и извади малка квадратна кутия от джоба си. — Виж това. — Той вдигна капака на кутийката. Вътре имаше малък овален предмет, не по-голям от монета от двайсет и пет цента.

— Хубаво е — рече Хънтър. — Какво е?

— Това, приятелю мой, е твоето проследяващо устройство. Помниш ли, че говорихме по този въпрос?

Хънтър го погледна изкосо.

— Казах ти, че ще измислим нещо добро. — Уест сложи кръглия предмет на дланта на лявата си ръка и го показа на Хънтър. — На гърба има малка метална щипка. Ти каза, че когато двамата с една агентка на ФБР сте проследили Лушън до скривалището му в Ню Хампшър, той не само че се досетил, че копчето на ризата ти е подслушвателно устройство, но и те накарал да махнеш колана си, часовника, монетите, портфейла, всичко. Нали така?

Хънтър кимна.

— Затова, ето какво ще направиш с това нещо. — Уест намигна на Хънтър. — Може да го закачиш за всичко, но аз предлагам да го закачиш за джоба си, но от вътрешната страна на джинсите. Нека ти покажа. — И там, на площадката точно пред етажа на отдел "Обири и убийства", Уест разкопча колана и после панталона си, за да покаже на Хънтър.

Робърт смутено се огледа наоколо, за да види дали някой не ги гледа.

Уест бръкна в панталона си, измъкна джоба си, обърна хастара и обясни:

— Закачи го ето тук, виждаш ли? На самия край на джоба, отвътре. И причината е елементарна. — Той вдигна ципа на панталона си и се върна на проследяващото устройство. — За да го активираш, трябва да го натиснеш силно в средата. — Уест го натисна веднъж. — Ще го усетиш как изщраква под пръста ти и после леко вибрира само една секунда, но след това няма да щрака и да вибрира и няма да светне. Това означава, че проследяващото устройство няма да се издаде, но трябва да запомниш, че щом веднъж го включиш, остава включено. Няма как да го изключиш, за да не го направиш неволно.

Хънтър повдигна озадачено вежди.

— Но ти току-що го включи.

— Не. Още не е активирано — обясни Уест. — Оперативният отдел ще ги активира по-късно днес, след като ги раздам на всички. — Той кимна. — Да, всеки ще получи по едно. Тъй като показаха лицата ни по телевизията, вече няма да рискуваме с този тип Лушън. Все едно — добави Уест и даде проследяващото устройство на Хънтър. — Вътрешността на джоба е само мое предложение.

— Ще го направя на по-уединено място — отвърна Робърт и прибра кутийката в джоба си.

— Само не забравяй да го махнеш, преди да изпереш джинсите си.

— Ще се постарая.

— Може ли да те попитам нещо? — каза Уест, когато отново тръгнаха.

— Разбира се — отговори Робърт.

— Последния път, когато говори по телефона с Лушън, след експлозията, той се усъмни, че си разгадал навреме загадката му. Каза, че губиш уменията си и други такива глупости. Но ти разкри гатанката навреме.

Хънтър кимна.

— Тогава защо не му каза? — попита Уест. — Защо му даде още една победа, макар и малка? Аз бих му натрил носа. Щях да му дам да разбере, че гатанката му не е била толкова трудна, колкото си мисли… и че той не е толкова умен, за колкото се смята.

— Разбирам те — отговори Хънтър. — Но нямаше да постигна нищо.

— Напротив — възрази Уест. — Щеше да му покажеш, че той не е кралят на умниците, за какъвто се мисли. Това би изтрило самодоволната усмивка, която съм сигурен, че е била на лицето му.

— С други думи, би го ядосало още повече.

Уест млъкна и неспокойно се втренчи в Хънтър.

— Нямаме представа какъв ще бъде следващият ход на Лушън — поясни Робърт. — Играта с гатанката може да му е харесала толкова много, че да поиска да го направи пак — да измисли нова гатанка за следващото убийство, защото всички знаем, че той ще убие отново. Не сме сигурни дали пак ще бъде масово убийство, но знаем, че ако не го хванем скоро, Лушън ще убие отново.

— Да, знам — съгласи се Уест.

— Ако реши да изиграе още веднъж картата с гатанката и ние го накараме да мисли, че първата гатанка не е била достатъчно трудна за нас, какво мислиш, че ще направи?

Единственият отговор на Уест беше да пристъпи от крак на крак.

— От друга страна — продължи Хънтър, — ако го накараме да си мисли, че гатанката му е била твърде трудна и интелигентна за нас, ще подхраним егото му. Това е начин да признаем, че той ни превъзхожда, и ще му достави удоволствие, няма да го ядоса.

— Тогава мислиш, че ако доставим удоволствие на този откаченяк, ако реши пак да използва гатанка за следващото убийство, той може да бъде снизходителен и да я направи по-лесна? — Уест не изглеждаше много убеден.

— Възможно е — отвърна Хънтър. — Но това не беше главната ми грижа. Притеснявах се да не ядосаме Лушън още повече, защото това определено би го накарало да си помисли: "Ще ви покажа на какво съм способен". От гняв той може да реши да започне да убива по един човек всеки ден или дори нещо по-лошо. Ако обаче погъделичкаме егото му, има вероятност да се успокои няколко дни и вместо да продължи да убива, може да кротува и да се радва на победата си известно време.

Уест трябваше да признае, че това не му беше минавало през ума.