По следите на злото

91

— Кажи на шофьора да завие наляво и да кара по Лемойн Стрийт — заповяда Лушън на Хънтър, който се готвеше да започне да декламира друго стихотворение по телефона на Лушън. Бяха изминали само две преки по булевард "Сънсет".

Хънтър направи каквото му казаха и пак се обърна да погледне назад, опитвайки се да съзре Лушън някъде. Зад тях все още имаше дълга редица коли, които се движеха близо една до друга.

— Точно в края на Лемойн Стрийт — продължи Лушън, — от другата страна на Парк Авеню, е входът за северния паркинг в Еко Парк. Кажи на шофьора да те остави там.

След по-малко от минута жълтото такси спря на паркинга.

— Сега плати на шофьора и слез — заповяда Лушън и Хънтър изпълни инструкциите му.

— Искаш да се срещнем в парка? — попита Хънтър.

— Ще видиш — отговори Лушън.

Хънтър слезе от таксито и се обърна към входа на паркинга. Очите му търсеха навсякъде, но нито едно друго превозно средство не ги последва. Той се вгледа в шосето, но разстоянието и здрачът представляваха проблем. Виждаше колите, които преминаваха, но нямаше как да разпознае някого зад волана.

— От паркинга тръгни към езерото — нареди Лушън. — Виждаш го оттам. Вляво от теб.

Хънтър излезе от паркинга и тръгна по тревата, отправяйки се на югоизток.

— Познавам добре този парк, Лушън — каза той, когато мина покрай старец, който разхождаше кучето си. — Кажи ми къде искаш да отида и ще го направя. Не е необходимо да ме водиш за ръката.

— Защо? Омръзна ли ти вече гласът ми? Мога да го променя, ако искаш. Какво ще кажеш, за това?

Изведнъж гласът на Лушън коренно се промени и за частица от секундата стана една октава по-висок от истинския му глас и придоби силен руски акцент.

— Така по-добре ли е?

Хънтър повдигна рамене, докато вървеше.

— Както предпочиташ, Лушън.

Лушън отново заговори с естествения си глас:

— Ако продължиш да вървиш на югоизток, — само след няколко секунди ще стигнеш до североизточния край на Еко Парк. Това е единствената част на езерото, където има остров.

— Добре, и…

— На острова има няколко дървета.

— Да, знам — отговори Хънтър. Виждаше го право пред себе си. След пет крачки той стигна до брега на езерото, срещу малкия остров в средата, за който говореше Лушън. — Няма да ми кажеш, че се криеш зад едно от онези дървета, нали?

Лушън се засмя.

— Ако можех да го направя, щеше да бъде страхотно, нали?

— Да, така е.

Хънтър се огледа наоколо. Въпреки че се беше стъмнило, паркът все още беше отворен и имаше хора — някои тичаха за здраве, други разхождаха кучетата си, а трети се наслаждаваха на приятната вечер в Лос Анджелис, заобиколени от дървета и зелени площи. Нямаше следа от Лушън.

— Е, какво за острова в средата на езерото? — попита Хънтър.

— Оставих ти подарък там, — отвърна Лушън. — Зад едното дърво.

"Подарък" звучеше твърде зловещо и на Хънтър никак не му хареса.

— Какво имаш предвид под "подарък"?

— Ще видиш. Трябва да отидеш да го вземеш, но тук е уловката. Както вероятно си забелязал, пешеходният мост, който позволява достъп до острова, е затворен.

Хънтър погледна надясно и видя, че входът към малкия мост наистина е преграден. На голяма черно-жълта табела пишеше: "ОПАСНОСТ! Мостът е затворен поради ремонт. Не преминавай". Той се вгледа във водата. Разстоянието между него и острова беше десет метра и в момента езерото беше дълбоко най-малко два метра.

— Искаш да плувам дотам?

— Това е идеята, Скакалец, но преди да влезеш във водата, трябва да се съблечеш.

— Моля?

— По моите правила, помниш ли? — напомни му Лушън. — Искам да стигнеш до острова, но да оставиш дрехите си. И моля те, не забравяй, че аз те виждам, но ти не можеш да ме видиш. Едно неочаквано движение от теб и всичко свършва тук и сега.

Хънтър отлично знаеше защо Лушън го кара да съблече дрехите си и да влезе във водата. Той се уверяваше, че Хънтър няма да носи никакви електронни устройства у себе си — никакви микрофона, камери или проследяващи устройства.

Хънтър отново се огледа наоколо. В близост до езерото имаше достатъчно хора, които можеше да го видят, че се съблича.

— Искаш да скоча гол във водата? — попита той.

— Проблем ли е това? — отвърна Лушън. — Не се тревожи, Скакалец. Сигурен съм, че няма какво толкова да се види.

— Ще ме арестуват — рече Хънтър и още веднъж се огледа наоколо.

— За твое добро, да се надяваме, че няма да те арестуват. А сега съблечи се и хвърли в езерото всичките си дрехи — ризата, джинсите, бельото, обувките, чорапите… всичко. Не оставяй нищо на брега, ясен ли съм?

— А телефонът? — попита Хънтър.

— Във водата.

На лицето на детектива се изписа изненада.

— Как ще поддържаме връзка, Лушън?

— Довери ми се, Скакалец. А сега телефонът, дрехите, всичко… в езерото и се погрижи да потънат. Ако не стигнеш до острова за трийсет секунди и не намериш пакета, който съм ти оставил, всичко свършва, разбра ли?

— Това е лудост, но да, разбрах.

— Направи го веднага.

И там, на брега на езерото и пред стъписаните погледи на няколко души, Хънтър се съблече чисто гол и скочи във водата, взимайки със себе си всичките си дрехи, в които беше увил обувките си и телефона, който беше използвал. Той се погрижи всичко да потъне на дъното на езерото Еко Парк и после доплува до малкия остров в средата.