По следите на злото

3

Робърт Хънтър беше израснал като единствено дете на родители от работническата класа в Комптън, беден квартал в южен Лос Анджелис. Майка му загуби битката с рака, когато той беше едва седемгодишен. Баща му не се ожени повторно и трябваше да работи на две места, за да се справи с предизвикателствата да отглежда сам сина си — дете, чийто мозък, изглежда, работеше с различна скорост от мозъка на всеки друг — много по-бързо.

От много ранна възраст за всички стана очевидно, че Хънтър не е като другите. Училището не му предложи предизвикателства, напротив, отегчаваше и възпрепятстваше младия Робърт до такава степен, че след като приключи с учебния материал за шести клас за по-малко от два месеца, той изучи учебниците за седми, осми и дори девети клас само за да има какво да прави. Не беше изненадващо, че тези постижения привлякоха вниманието на училищния директор, който, след като се консултира с бащата на Робърт, се свърза с училището за надарени деца "Мирман" на Мълхоланд Драйв. След множество тестове, научни и психологически, Хънтър беше приет в осми клас в "Мирман". Тогава той беше само на осем години.

До четиринайсетата си година Робърт вече беше преминал учебната програма по английски език, история, биология, математика и химия на "Мирман". Четирите години на гимназиалния курс се сляха в две и на петнайсет Хънтър завърши с пълно отличие. С препоръки от всички учители Робърт беше приет за студент "при особени обстоятелства" в университета "Станфорд", чийто факултет по психология беше най-добрият в Америка по онова време.

Въпреки че беше привлекателен младеж, комбинацията от слабото му телосложение, младата му възраст и странния му начин на обличане правеше Хънтър непопулярен сред момичетата и лесна мишена за подигравки. Той нямаше нито физиката, нито способностите за спорт и предпочиташе да прекарва свободното си време в библиотеката, където жадно поглъщаше книги на най-различни теми с невероятна скорост. Тогава го заинтригува светът на криминологията и мисловният процес на индивидите, определени като "зли".

Поддържането на отлични оценки по време на годините в университета беше фасулска работа, но на Робърт скоро му омръзна да му се подиграват, да го бият и наричат "Клечо". Той се вслуша в съвета на един приятел и реши да започне да вдига тежести и да взима уроци по бойни изкуства. Въпреки физическото изтощение, което дойде с упражненията, упорито продължаваше с ентусиазма на професионален атлет. За една година ефектът от усилените тренировки беше ясно видим. Тялото му наедря внушително. "Клечо" се превърна в "Якия" и след по-малко от две години той получи черен пояс по карате. Подигравките изведнъж спряха и момичетата започнаха да му обръщат внимание.

На деветнайсет години той завърши психология — с отличие — а на двайсет и три получи докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология. Благодарение на един от преподавателите му, дисертацията му, озаглавена "Авангардно психологично изследване на престъпното поведение", стана и остана задължително четиво в Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния.

Но само две седмици след като получи докторската си степен, светът на Робърт се преобърна за втори път.

От три години и половина баща му работеше като охранител в клона на Банк ъв Америка на булевард "Авалон". По време на объркал се обир Хънтър-старши беше прострелян в гърдите. Операцията за спасяването на живота му продължи няколко часа и към края баща му изпадна в кома. Нямаше какво друго да се направи, освен да се чака.

И Робърт чака. Седеше до баща си и гледаше как животът го напуска малко по малко всеки ден, докато накрая почина дванайсет седмици по-късно. Онези дванайсет седмици преобразиха Хънтър. Той не можеше да мисли за нищо друго освен за отмъщение и когато полицаите му казаха, че нямат заподозрян, Робърт разбра, че никога няма да хванат убиеца на баща му. Почувства се абсолютно безсилен и чувството го изпълни с гняв. След погребението той реши, че изучаването на начина на мислене на престъпниците не е достатъчно. Никога нямаше да бъде достатъчно. Хънтър трябваше да ги залавя.

И тогава постъпи на работа в полицията и с мълниеносна скорост се издигна в йерархията. Стана най-младият детектив в редовете на лосанджелиската полиция. След това веднага го назначиха в специалната секция "Убийства" (ССУ) — специализирано подразделение на отдел "Обири и убийства", което се занимаваше само със случаи на серийни, изключително жестоки убийства, които изискваха много време, експертно мнение и богат опит. Но по отношение на убийствата в света нямаше друг град като Лос Анджелис. По някаква причина Ел Ей, изглежда, привличаше и дори създаваше особен вид психопати. Това накара кмета на града и полицията да основат елитен отдел в рамките на ССУ. Всички убийства, включващи изключителен садизъм и жестокост, бяха определяни от лосанджелиската полиция като свръхтежки престъпления. Хънтър оглави отдел "Свръхтежки убийства" (ОСУ) и като такъв, беше виждал по-чудовищни местопрестъпления от всеки друг в лосанджелиската полиция. Вече нищо не го изумяваше, плашеше или шокираше. И именно това изненада толкова много партньора му Карлос Гарсия.

— Кой, по дяволите, е Лушън Фолтър? — отново попита той, стрелкайки очи между Хънтър и директора Кенеди.

Те отбягваха погледа му.

— Робърт! — извика Гарсия. Този път прозвуча като ядосан родител, който порицава непослушно дете. — Кой, по дяволите, е Лушън Фолтър?

— Казано с прости думи…

Въпреки че Хънтър най-сетне погледна партньора си, отговорът дойде от директора Кенеди, чийто глас прозвуча още по-злокобно, отколкото преди една-две минути.

— Лушън Фолтър е…

Карлос се обърна към него.

— … зло в човешка форма.