По следите на злото

77

Когато най-после завиха надясно по авеню "Марбъл", Хънтър забеляза проблясващите сини и червени светлини, които се виждаха зад група къщи. Улицата на родителите на Трейси беше първата вляво и Хънтър с облекчение видя, че вече има определен полицейски периметър още в началото й. Трейси се опита да завие, но я спря униформен полицай. Хънтър спря зад нея.

— Тя е с мен — каза той, подавайки глава през смъкнатото стъкло на колата си, и показа детективската си значка.

Полицаят освети с фенерчето си документите на Хънтър и кимна.

— Вие сте шефът.

Ченгето направи знак на партньора си да вдигне черно-жълтата лента за местопрестъпление, за да минат Трейси и Хънтър.

На алеята пред къщата на родителите й имаше три патрулни коли, затова Трейси припряно спря на улицата с двете гуми на тротоара.

Хънтър също спря и видя, че хондата "Сивик" на Гарсия минава през полицейския периметър зад тях.

Трейси изскочи от колата, сякаш се беше подпалила, и хукна към къщата на майка си и баща си.

Хънтър побягна след нея.

Тя стигна до моравата пред къщата и двама полицаи препречиха пътя й.

— Съжалявам, госпожице — каза по-високият и вдигна ръка да я спре. — Не може да влезете. Това е местопрестъпление.

— Това е домът на родителите ми — отговори Трейси между риданията. Очите й се бяха зачервили и подпухнали от плач. Двамата полицаи се спогледаха обезпокоено.

— Разбирам — каза по-високият. — И ужасно съжалявам, но не мога да ви пусна да влезете.

— ТОВА Е ДОМЪТ НА РОДИТЕЛИТЕ МИ! — изкрещя Трейси и се опита да мине покрай тях, но не успя.

— Съжалявам — казаха полицаите и я задържаха.

Трейси се обърна, за да потърси Хънтър. Той беше само на две крачки зад нея. Умоляващите й очи се втренчиха в него и тя го замоли с глас, задавен от сълзи:

— Моля те… кажи им да ме пуснат… моля те.

— Трейси, не мога — отвърна Хънтър. Тонът му беше изпълнен с болка. — Не и в момента.

— Моля те… — настоя тя. Тялото й отново се разтрепери. — Трябва да ги видя. Трябва да видя родителите си.

Гарсия се присъедини към тях.

Трейси насочи вниманието си към него.

— Карлос, моля те, помогни ми. Трябва да видя родителите си.

Гарсия погледна Хънтър и пристъпи към Трейси.

— Трейси, не можем — отговори той. — Знаеш, че не можем. Това е местопрестъпление и ти знаеш протокола не по-зле от нас.

— Нека ние влезем първи, Трейси — каза Хънтър. — И после ще дойдем да те вземем.

— Трябва да ги видя. — Риданията на Трейси се засилиха. — Трябва да ги видя.

В същия момент Хънтър и Гарсия видяха специален агент Питър Холбрук от ФБР, който излезе от къщата. Носеше бели терлици върху обувките си, латексови ръкавици и светлосиня, подобна на хирургична мрежа на косата си. Холбрук спря пред вратата, махна мрежата от главата си и избърса с нея потта от челото си. Погледът в очите му беше блуждаещ, унесен и шокиран. След няколко секунди Холбрук забеляза Хънтър и Гарсия, които стояха до двамата полицаи. Той избърса потта около устата си с мрежата за коса и се приближи до двамата детективи.

— Господи! — възкликна Холбрук. — Няма да повярв… — Той видя, че Гарсия леко поклаща глава и стрелва очи към Трейси, и млъкна.

Плувналите в сълзи очи на Трейси се спряха на него.

— Това е домът на родителите ми. — Гласът й губеше сили. — Трябва да вляза вътре. Трябва да ги видя. Моля ви, помогнете ми.

Холбрук видя тъгата, изписана на лицето на Хънтър, и се обърна към Трейси.

— Аз съм специален агент Питър Холбрук… от ФБР — представи се той. — Ужасно съжалявам, но не мога да ви позволя да влезете, госпожице Адамс. Не и на този етап. В момента домът на родителите ви е официално местопрестъпление и има протокол, който трябва да се спази.

— Майната му на протокола — възрази Трейси. — Това е домът на майка ми и баща ми. Не можете да ми причинявате това. — Тя отново погледна Хънтър. — Моля те, помогни ми, Робърт. Моля те, не ми причинявай това. Умолявам те.

Сега беше ред на Холбрук да прикове с ужасен поглед Хънтър и Гарсия. Той поклати глава и беззвучно оформи с устни:

— За нищо на света не я пускайте вътре.

През полицейския периметър в началото на улицата премина бял микробус на криминалисти.

— Госпожице Адамс, моля, елате с мен — каза Холбрук и внимателно сложи ръка на рамото й. — Седнете за малко. — Той посочи една от черно-белите патрулни коли, спрели на улицата.

Трейси се отскубна от ръката му.

— Не искам да сядам. Искам да видя родителите си.

— Моля те, Трейси — каза Хънтър. — Обещавам, че ще дойда да те взема, но трябва да ми дадеш пет минути. Дори да искам, не мога да те пусна да влезеш в къщата, защото това официално е разследване на Маршалската служба и ФБР. След пет минути ще дойда да те взема. Обещавам.

Озадаченият поглед на Холбрук се стрелкаше между Хънтър и Гарсия и обратно. Двамата детективи го разчетоха: Не й позволявайте да види какво има там вътре.

Трейси най-после отстъпи и Холбрук я заведе до едната патрулна кола.

— Аз ще остана с нея — каза той.

Хънтър и Гарсия оставиха Трейси с Холбрук и забързаха към къщата.

— Познаваш ли родителите на Трейси? — попита Карлос. — Виждал ли си ги?

— Не, никога — отговори Робърт.

Те се провряха под втората лента, обозначаваща местопрестъпление, която беше опъната пред външната врата, и влязоха в сумрачната дневна. Мигновено ги блъсна отвратителна смрад, сякаш се удариха в стена.

— Пфу! — възкликна Гарсия и запуши носа и устата си с лявата си ръка.

Хънтър затвори очи за момент, сякаш това щеше да му помогне да привикне с парливата, остра миризма.

— Това не е миризмата на разложена плът — отбеляза Карлос.

Хънтър се съгласи, като бавно поклати глава. Много добре знаеше каква е миризмата.

Двамата мълчаливо прекосиха дневната и се приближиха до отворената врата в другия край, където светеше. Стигнаха до вратата с двайсет и три крачки.

Гарсия махна ръка от носа и устата си и я спусна отстрани на тялото си. Очите му безцелно обходиха стаята, докато се опитваше да проумее какво вижда.

— Какво… мамка му…