По следите на злото

96

Всеки мускул в тялото на Хънтър се напрегна до точката на парализиране. Знаеше, че Лушън има план и трябва да очаква някакъв обрат, но не си представяше, че ще бъде нещо такова.

Лушън пусна пистолета и с едно плавно движение разтвори дебелото палто, което беше облякъл, за да покаже на Хънтър подаръка.

Отдолу носеше елек с експлозиви.

Хънтър примигна недоверчиво.

Елекът имаше пет допълнително зашити предни джоба на височината на гърдите и всеки съдържаше по една малка цилиндрична пръчка пластичен експлозив. Пръчките бяха свързани с жички в различни цветове. Под горните пет джоба беше зашит шести, в който имаше мобилен телефон. Жичката, която свързваше петте пръчки експлозив, се спускаше до шестия джоб и правеше телефона последната част на бомбата.

Лушън видя, че кръвта се отдръпна от лицето на Хънтър.

— О, я стига, Робърт — усмихна се иронично той. — Наистина ли мислеше, че онзи един килограм С-4 е всичко, което имам? — Направи гримаса, сякаш разговаряше с непослушно дете. — Колко си наивен.

Хънтър все още оглеждаше елека, който беше облякъл Лушън.

— Ако се чудиш дали експлозивът е истински или не — каза Лушън, — повярвай ми, съвсем истински е и мощен като онзи, който използвах в Холивуд, но много по-смъртоносен. Огледай се наоколо.

Хънтър стоеше неподвижно.

— Хайде, огледай се — настоя Лушън.

Хънтър най-после обърна глава и погледна първо надясно, а после наляво. Лъчът на челника му образува тесен коридор от светлина и докато бавно обхождаше пространството в офиса, той разбра за какво говори Лушън. На пода до стените бяха наредени най-малко петнайсет пластмасови туби по един галон. Всичките бяха пълни и от тях се разнасяше миризмата на бензин, която беше доловил Хънтър, когато влезе в стаята, но това не беше всичко. Из помещението бяха разпръснати огромен брой дъски и картони от кашони. Ако самоубийственият елек на Лушън се взривеше, целият офис моментално щеше да се превърне в огромно огнено кълбо, което щеше да гори със свръхвисока температура. Нищо и никой нямаше да оцелее.

Хънтър отново погледна Лушън. В очите му се четеше неизречен въпрос.

Лушън го разбра съвсем ясно.

— Питаш се дали съм готов за това? Защо си толкова наивен, Робърт? От възрастта ли е? — Изсмя се. — Знаеш, че не вярвам в Бога, нали? — поясни той. — Не вярвам в отвъдния живот, в рая, в съдбата и че всички сме част от някакъв глупав Божи замисъл или в някоя от другите тъпотии, в които от векове убеждават човечеството. — Лушън посочи Хънтър. — Но ще ти кажа в какво вярвам, Робърт. Вярвам, че всички ние трябва да намерим причина да живеем, своя собствена причина, за да осмислим живота си, каквато и да е тази причина. Нещо, което да ни тласка напред. Нещо, което да ни кара да искаме да предизвикаме объркания свят, в който живеем. Нещо, което вдъхновява умовете ни и подхранва душите ни. Ето в това вярвам, Робърт… и това и направих. Намерих нещо, което даде цел на живота ми и ме изпълни с вълнение. Научното ми изследване беше моят живот. — Лушън млъкна за момент и се огледа наоколо. — Е, добре — съгласи се безгрижно той. — В очите на повечето хора това беше мръсна работа, но по дяволите, кого заблуждаваме, Робърт? Светът е пълен с мръсна и отвратителна работа и ти го знаеш. В правителството, правоприлагащите организации, големите корпорации, фармацевтиката… всички институции, чиято алчност е безкрайна. Шепа компании промиват мозъка на света и го монополизират. Те са ръководени от най-големите мегаломани, психопати и социопати на всички времена, а ти гледаш мръсно мен. — Лушън се изсмя и поклати глава. — В сравнение с тях, Робърт, аз съм плюнка във вселената. Да, направих това, което аз избрах да направя, и може би щях да продължа да го правя, ако преди три години и половина не се беше появил ти.

Хънтър видя, че в очите на Лушън блесна пламък.

— Тогава никой не знаеше, че съществувам, Робърт — Обясни Лушън. — Подхождах различно към всеки от моите експерименти — различни методи на действие, различен почерк, различни нива на садизъм, различни места. Властите, които и да бяха, нито веднъж не свързаха дори два от актовете ми с един и същ извършител. Никога не бях в полезрението на никого. Вървях безгрижно по улиците, защото знаех, че научното ми изследване е в безопасност… но вече не е така. Сега съм издирван, беглец от закона. Където и да отида, никога повече няма да вървя безгрижно по улиците. Нещо повече, непрекъснато ще поглеждам през рамо и ще се питам дали човекът, който стои на ъгъла и чете вестник, е правителствен агент или не. Колкото и да съм добър да се преобразявам, никога повече няма да бъда спокоен… а това не е живот, Робърт. Отказвам да прекарам остатъка от живота си в бягане и криене и определено няма да го прекарам в клетка, докато бъда изучаван като лабораторен плъх от онзи извратен шибаняк Ейдриън Кенеди.

От всяка дума, която изричаше Лушън, струеше решителност.

— Научното ми изследване приключи, Робърт — призна той. — Може би тук-там останаха някои неща, които бих желал да опитам, но няма проблем. Постигнах онова, което си бях поставил за цел. Живях живота си, както искам, каквото и да се случи. Колко души в света могат да кажат същото, Робърт? — Лушън врътна брадичка по посока на Хънтър. — Ти можеш ли?

Преди Хънтър да отговори, лампата на челника му примигна колебливо за момент и после угасна. В стаята стана още по-тъмно. Слабата настолна лампа вляво от Лушън сега беше единственият източник на светлина в офиса.

— Един ден всичко свършва, приятелю мой — каза Лушън и, за пръв път Хънтър долови нотка на неподправена тъга в гласа му. — Всичко, включително ти и аз.

Отново последва напрегнато мълчание.

— И така, за да отговоря на безмълвния ти въпрос, Робърт, да, готов съм. Готов съм да умра тук и сега. А ти?

Хънтър трябваше да го забави. Планът му зависеше от времето.

— Да — отговори той.

— Наистина ли? Добре!

Под бдителния поглед на Хънтър, Лушън остави пистолета до настолната лампа върху дървената щайга, а после бръкна в левия си джоб и извади друг мобилен телефон. Бързо набра някакъв номер, но преди да натисне бутона за повикване, спря и подхвърли телефона на Хънтър.

— Ето, дръж.

Хънтър го улови във въздуха.

Лушън отново взе пистолета.

— Номерът на приемащия мобилен телефон е въведен — каза Лушън и посочи телефона в елека си с експлозиви. — Трябва само да натиснеш зеления бутон за повикване, Робърт, това е всичко.

Хънтър погледна телефона и попита:

— А ако не го направя?

Лушън се изсмя.

— Вече започваме да се колебаем, така ли? Мислех, че си уверен в решението си само преди една секунда. Мислех, че си готов.

Продължавай да протакаш, помисли си Хънтър. Продължавай да го бавиш и да печелиш време.

— Познавам те, Лушън — отговори той със спокоен глас. — Ти си човек, който винаги има резервен план. Сигурен съм, че си предвидил вероятността, че аз няма да детонирам елека. И после какво?

Лушън отново се изсмя.

— Затова те харесвам, Робърт. Винаги си бил твърде умен, за добро или лошо. Разбира се, че помислих за тази вероятност.

— Естествено. Е, каква е възможността за избор?

— Възможността за избор е да натиснеш червения бутон и да отмениш обаждането.

— И какво ще се случи тогава?

— Тогава няма да има голям бум — обясни Лушън. — Няма да има фойерверки. И двамата ще можем да излезем оттук, но разликата е, че аз имам бърз маршрут за бягство и както виждаш… — Той посочи краката си. — Нося доста дебели ботуши. Ти, от друга страна, ще трябва да излезеш от тук бос, през море от счупени стъкла и в непрогледен мрак. — Лушън повдигна рамене. — Няма да платиш много висока цена, като се има предвид алтернативата, нали? — Той се ухили нагло. — Но няма да се измъкнеш лесно, стари приятелю.

Хънтър знаеше, че ще има обрат.

— Това е единственият шанс, който някога ще ти дам да ме спреш — продължи Лушън. — Някога. Ако избереш да не го правиш, единственото логично заключение е, че не искаш да спра… и затова няма да спра. — Лушън остави последните му думи да отекнат във въздуха. — Щом изляза оттук, Робърт, ще изчезна и никога повече няма да ме видиш, стари приятелю, никога… но със сигурност ще ме чуеш. Обещавам ти.

Хънтър не се нуждаеше от обяснение, за да разбере какво иска да каже, но Лушън обикновено обичаше да обяснява как стоят нещата.

— Във всеки град и село, в които се отбия, ще взимам нова жертва. — Лушън пак повдигна равнодушно рамене. — Може би повече, кой знае? И всеки път, когато го правя, ще се грижа да разбереш, че причината те да умрат, е, че ти си бил твърде голям страхливец, за да натиснеш зеления бутон. Харесва ли ти това като нова концепция за чувството ти на вина?

— Наистина си помислил за всичко, нали? — Хънтър все още се опитваше да протака.

— О, да — потвърди Лушън. — Наистина съм помислил за всичко, стари приятелю. И предполагам, че сега е моментът на истината. Време е да вземеш решение. Имаш пет секунди.

Хънтър огледа стаята за последен път и сърцето му се сви. Знаеше, че няма възможности за избор. Лушън стоеше на десет крачки от него и държеше оръжие. Дори ако беше с обувки и подът не беше напълно отрупан със счупени стъкла, той нямаше да може да преодолее навреме разстоянието. Лушън щеше да го застреля, преди да измине половината.

— Пет… — започна да брои Лушън.

Хънтър погледна телефона в дясната си ръка. Палецът му беше над двата бутона. Планът му не беше проработил. Никой нямаше да дойде за него.

— Четири…

Хънтър почувства, че се разтреперва до мозъка на костите си.

— Три…

Той насочи очи към Лушън и стисна телефона.

— Две…

Един ден всичко свършва… всичко.

— Една…

Втурването към Лушън несъмнено щеше да означава сигурна смърт… както и натискането на зеления бутон. Разликата беше, че Хънтър щеше да умре или сам, или за кауза.

— Нула… Времето изтече, Робърт.

Хънтър изпита желание да се беше сбогувал с Гарсия.

Искаше му се да се беше сбогувал с Трейси.

Единствената му утеха беше, че Лушън никога повече няма да убива.

Той се втренчи в очите на стария си приятел от университета и си пое дълбоко дъх.

— Ще се видим в ада, Лушън.