По следите на злото

24

На Лушън му бяха необходими четири дни, за да финализира плана си — половин ден да набави всички неща, от които се нуждаеше, като ги купи от четири различни магазина, за да не предизвика подозрения; два дни и половина да обиколи града, за да намери идеалното място; и един цял ден за работа.

Предпочиташе да има собствена работилница някъде далеч от големия град, където да работи тихо и спокойно, колкото реши за необходимо, но за да намери такова място, се искаше време, а той не беше готов да губи ценни часове. Освен това нямаше търпение да започне, затова вместо работилница трябваше да се задоволи с мрачната си хотелска стая. Това със сигурност не беше идеалната среда, но не повлия на окончателния му продукт.

Първото, което направи, след като пристигна в хотела преди четири дни, беше да се обади на малка куриерска фирма в Луизиана. Беше им оставил пакет с нещо, извадено от единия от двата куфара, които изкопа от задния си двор. Пратката беше пристигнала с изрични инструкции. За да я изпрати, фирмата се нуждаеше от адрес за доставка и това беше причината за обаждането на Лушън.

Пакетът най-после пристигна в хотела му вчера следобед.

Той работи цяла нощ, като си почива на всеки два часа и нещо, и въпреки че работата беше трудна и доста сложна, успя да я свърши, докато дойде време за закуска. Най-после остави инструментите, стана от мястото си и протегна ръце високо над тялото си. Беше се схванал от работата в едно и също положение часове наред, но горещият душ и малко почивка щяха да го оправят.

— Да — каза си той, оглеждайки творението си. — Не е перфектно, както бих искал, но ще свърши работа.

Творението му наистина беше грубовато. Липсваше му финес, но естетиката на крайния продукт нямаше значение. Важното беше, че работеше.

Лушън спа шест часа и после дълго се облива с гореща вода под душа, за да отслаби напрежението в мускулите си. След това прекара два часа пред огледалото и усъвършенства новата си самоличност — съвсем различна от онази, към която се беше придържал през седмицата. Този път той избра по-изтънчен вид.

Сега перуката му беше черна, с къса, елегантно подстригана коса, сресана на една страна. С помощта на течен латекс Лушън си направи четвъртита брадичка с трапчинка, удължен нос със симпатичен заоблен връх и изпъкнали скули. Белегът му отново беше напълно скрит под латекс и грим. Освен това си направи ново чело, без бръчки и с по-тънки и ясно очертани вежди. Очите му бяха тъмнокафяви, което беше естественият им цвят, но той използва контактни лещи, за да скрие истинските си ириси. Освен това реши да си сложи очила, но без диоптър. Те му придаваха вид на образован човек. Зъбите му блестяха в месести венци и му придаваха усмивка на продавач на автомобили.

За да съответства на новия му вид, Лушън реши да говори с лосанджелиски акцент на човек, роден и израснал в Града на ангелите, но тонът и поведението му бяха много по-изискани, отколкото мъжествени — личност, която смяташе, че ще подхожда по-добре на мястото, което беше избрал.

Облече черен панталон, тъмносиня риза и кафяв блейзър, които беше купил предишния ден от магазин за втора употреба в другия край на града.

Докато стоеше пред голямото огледало в банята, Лушън огледа новата си самоличност — Джоузеф. Беше заимствал името от продавача, който му бе продал блейзъра. Позата на Джоузеф беше на човек, който много се гордее с външността си — изопнат гръб и изправени рамене. Изразът в очите му беше уверен, без, да е арогантен. Гласът му беше много по-мек и приятен от този на Лушън, но не раболепен. Гласът на човек, който е постигнал определено ниво на успех в живота, но все още има възможности за още.

За по-малко от петнайсет минути упражнения той напълно се превъплъти в Джоузеф. В мъжа в огледалото не остана нищо от Лушън.

Джоузеф се върна в стаята, сложи в чисто нова раница творението на Лушън и погледна часовника си. 17:19. Небето зад прозореца беше почти ясно, само няколко пухкави бели облаци, разпръснати в далечината.

Хубав ден за разходка, помисли си Джоузеф.

Трябваше да свърши само още едно нещо, преди да започне истинското "шоу", и това беше отново да се обади на Робърт Хънтър. Щеше да го направи от единия от петте мобилни телефона с предплатени карти, които беше купил по-рано през седмицата.

Джоузеф отвори прозореца на стаята, за да влезе свеж въздух — нещо, от което помещението много се нуждаеше — и после взе раницата.

Той спря за последен път пред огледалото и кимна одобрително.

— Време е за шоу.