По следите на злото

38

Слънцето се скриваше зад линията на хоризонта и небето над Лос Анджелис се превърна в лабиринт от цветове. Оранжевочервеното се промени в странен оттенък на пурпурно, което от своя страна отстъпи пред дълга тъмна ивица, осеяна с безброй искрящи точици, но цялата тази естествена красота бе поставена под заплаха, защото в източния край на небето започна да се събира малка армия от тежки сиви облаци.

Лушън приключи обаждането си до Хънтър, извади СИМ картата от предплатения телефон, който използва, и я хвърли в най-близкия контейнер за отпадъци. Нощта наближаваше бързо и той трябваше да действа. Имаше график.

Върна телефона в джоба си и тръгна обратно към метростанцията.

Загуби два дни, докато избере мястото, но смяташе, че решението му е добро, особено като се има предвид, че не познаваше много добре Лос Анджелис.

Лушън нямаше опит с експлозивни устройства. Не беше правил или използвал такива неща досега, но добре знаеше теорията и физиката. Беше прочел безброй статии и няколко книги на тази тема. Изучи скоростта на детонацията, гъстотата на взривната смес, максималната горещина на възпламеняването, налягането на експлозията върху кубичен сантиметър… всичко. Беше направил точни изчисления, за да разбере какво е оптималното количество С-4, което трябва да използва, така че взривът да обхване всеки сантиметър от мястото, което беше избрал, добавяйки малко повече за всеки случай. Въпреки че нямаше как да изпробва устройството, той беше абсолютно сигурен, че ако Хънтър не успее да разгадае гатанката, никой на избраното място няма да оцелее.

Измислянето на самата гатанка му отне доста време предимно заради проучванията, които трябваше да извърши, и защото искаше да я направи трудна, но не и невъзможна за отгатване. В края на краищата, щеше ли да е забавно, ако се впусне в игра, в която вече знае, че ще победи? Искаше да даде поне мъничък шанс на Хънтър и хората, с които работеше той, да отгатнат правилно, макар искрено да се съмняваше, че някой ще успее.

Стигна до входа на метростанция "Литъл Токио" и погледна часовника си. Имаше предостатъчно време да стигне до набелязаното място и да остави пакета. Вчера, преди да се върне в хотелската си стая и да се вглъби в изработването на устройството, той посети избраното място за втори път за два дни. Тайно беше изучил разположението и движението на хора и знаеше точно къде да скрие бомбата. Място, където никой нямаше да я забележи. След това трябваше само да чака. Щом изтечаха шейсетте минути, които беше дал на Хънтър, едно обикновено обаждане до мобилния телефон, прикрепен към устройството, щеше да задейства детониращата ударна вълна в С-4.

Мисълта, че това ще се случи, го развълнува много повече, отколкото очакваше. За Лушън убиването винаги беше лично, работа един срещу един. Душата му се изпълваше с екстаз, когато гледаше в очите на жертвите, докато животът ги напускаше. Вкусът на страха им му доставяше удоволствие. Не го привличаше идеята да бъде далеч от тях, докато те умират, и да не може да види отчаянието и болката, които обземат всеки атом на телата им, когато осъзнаят, че животът им свършва. Сега обаче, след като сам бе създал смъртоносното устройство, трябваше да признае, че изпитваше странен трепет по време на целия процес и вълнението му се засилваше с всяка изминала минута. Превръщането на всичко в игра, особено срещу Хънтър, само увеличаваше възбудата му.

Преди да се качи на ескалатора, за да се спусне на перона, Лушън вдигна глава и погледна небето. Малката армия от сиви облаци, която се беше събрала в единия край, явно се беше отказала от битката, защото бързо се разпръсваше, оставяйки след себе си още една красива и изпълнена със звезди нощ.

Да, помисли си Лушън, нощта ще бъде страхотна зa фойерверки.