По следите на злото

28

Тайлър Уест вдигна ръце, изду бузи и бавно изпусна дъха си. Хънтър беше прав. Никога не се беше чувствал по-безсилен в цялата си кариера на маршал на САЩ.

— Ами аз не съм виждал тетрадките на Лушън, но вие сте ги виждали, нали? — обърна се той към Хънтър.

Робърт кимна.

Уест отмести поглед към Гарсия, който поклати глава.

— И аз като вас съм нов в тази история.

Уест знаеше, че и Холбрук не е виждал тетрадките.

— Добре. — Той отново се обърна към Хънтър. — Изглежда, че вие сте единственият тук с познания за съдържанието на тази "енциклопедия на убиването", детектив Хънтър, затова какво мислите, че е имал предвид Лушън, когато е споменал за възможности, които не е изследвал? Неща, които все още липсват в изследването му? Какво не е опитвал още?

Робърт остави чашата с кафето си.

— Не съм чел всичките тетрадки.

— И все пак — настоя Уест — вие сте единственият от нас, който ги е виждал, затова нека ви попитам още веднъж, детектив Хънтър, какво мислите, че има предвид Лушън? Какво може да планира?

— Честно казано — отговори Робърт, — и тъй като имам предвид, че говорим за Лушън, може да е всичко. Както казах на Ейдриън, той може да говори за метод на действие, който още не е изпробвал, или тип жертва, каквато още не е убил…

— Тип жертва, каквато още не е убил? — прекъсна го Холбрук, повдигна рамене и поклати глава. — Какъв тип?

Хънтър пощипна носа си, сякаш онова, което се готвеше да каже, щеше да отключи непоносимо главоболие.

— Жертвите на Лушън са повече от сто — започна той. — И с всяко убийство той опитва нещо различно, защото не ги убива, за да задоволи някакъв неконтролируем подтик като повечето психопати.

— Да, знаем — каза Уест. — Лушън експериментира.

— Точно така — потвърди Хънтър. — И целта на тези експерименти е да породи някакво чувство в себе си. Лушън иска да изживее удоволствието, болката, екстаза… всичко, което чувстват другите убийци психопати, когато извършват убийства.

— Ако в този объркан свят някога е имало откачена, безумна идея, това е тази — заяви Уест.

Хънтър не обърна внимание на коментара.

— Но както знаем всички — продължи той, — има два основни вида агресивни психопати: фокусираните върху насилието, за които жертвите са второстепенни, и фокусираните върху жертвите, за които жертвата е най-важната част от уравнението. При първия вид онова, което мотивира извършителите и ги кара да тръпнат да извършват злодеянията, е самото насилие, мъченията, на които подлагат жертвите. Не ги интересува дали жертвата е стара, млада, мъж, жена, русокоса, брюнетка, чернокожа, бяла, дебела, слаба… няма значение, стига да страда… стига да могат да я наранят. — Робърт млъкна, за да си поеме дъх. — Фокусираните върху жертвата хищници, от друга страна, фантазират за специфичен тип жертва. Всяка жертва, която избира хищникът, трябва да отговаря на този определен профил, който обикновено се свежда до физически тип. При фокусираните върху жертвата психопати цялата фантазия се върти около външния вид на жертвата. Вълнуват ги и ги възбуждат физическите характеристики. Повечето пъти, защото им напомня на някой друг. В тези случаи винаги има силна емоционална връзка и в девет от десет случая фантазиите им включват сексуален акт. Почти сигурно е, че жертвата ще бъде сексуално нападната преди, по време или след убийството.

— И тъй като експериментира кой знае от колко време, Лушън вероятно се вмества и в двата профила.

— Фокусираните върху жертвата и фокусираните върху насилието — предположи Карлос.

— Да, така е — съгласи се Робърт.

— И мислите ли, че има някакъв тип жертва, който Лушън все още не е убил? — попита Уест.

Хънтър прокара ръка през косата си.

— Мисля, че досега той не е убивал бебета, деца, старци, хора с недъзи и бременни жени.

Думите на Робърт внесоха оглушително мълчание в кабинета.

— Мисля, че Лушън не е пристъпвал и извън областта на убиването на един човек — добави Хънтър.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гарсия.

— Лушън винаги се е придържал към опитите психически да идентифицира чувствата, които изпитват предимно серийните убийци — обясни Хънтър. — Повечето от тях са хора, страдащи от натрапчиви, непреодолими импулси, от които не могат да се отърсят — подтик, който постепенно ги завладява и ги принуждава да убиват отново и отново. Случаят винаги е "един срещу един". Може би под възможности, които още не е изследвал, Лушън има предвид излизането от тази зона.

— Чакай малко — рече Карлос и вдигна ръка. — Нима говориш за…

Робърт кимна.

— Масово убийство. Лушън не е извършвал масово убийство.

— Масово убийство? — попита Уест с широко отпорени от почуда очи. — Съмнявам се, че този тип е толкова тъп. — Той повдигна рамене. — Или пък ще го направи.

Хънтър знаеше защо се съмнява Уест. Статистически в Съединените щати деветдесет и пет процента от масовите убийци загиваха по време или веднага след деянието си. Мнозина от собствените си ръце. Останалите пет процента обикновено оставаха незаловени.

Според ФБР по дефиниция "масово убийство" е, когато са убити четири-пет души наведнъж, без да има "период на охлаждане" между убийствата, за разлика от серийните убийства, между които винаги има "период на охлаждане". Освен това масовото убийство обикновено се случва на едно място, публично, например училище, търговски център, банка, концерт и други. Ако Лушън наистина смяташе да експериментира с масово убийство, имаше голяма вероятност това да е последното му престъпление.

Хънтър се опитваше да обмисли всеки сценарий — затова спомена масовото убийство — но му беше трудно да повярва, че Лушън има предвид това. Единственият начин, по който го виждаше да навлезе в тази област, беше ако е измислил възможност да промени шансовете.

Гарсия стана и взе якето си.

— Къде отивате? — попита Уест.

— На разходка — отвърна Карлос. — Тук не постигаме никакъв напредък. Само засилваме безсилието си, като размишляваме. Както каза Робърт, вероятно това е искал Лушън. Тетрадките не са у нас и не можем да видим какво пише там. Можем само да чакаме директора Кенеди да ни се обади и да ни каже какво са открили. Щом ще чакам, по-добре да изляза навън. — Той посочи към прозореца. — Денят е хубав. Ще отида в някое кафене и ще си взема кафе или нещо друго. — Карлос погледна Робърт. — Колко време остава, докато се обади Лушън?

Хънтър погледна часовника си.

— Трийсет и пет минути.

— Има достатъчно време за кафе и поничка — рече Гарсия и излезе от кабинета.

Хънтър си помисли дали да не последва партньора си, когато мобилният му телефон иззвъня на бюрото. Обаждаше се Ейдриън Кенеди.

— Робърт — каза той, когато Хънтър отговори на обаждането. — Вече имаме проблем.